Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Само гладът можеше да ги накара да си отидат.
Страшна и отчайваща бе тази перспектива. Наложеше ли се да останем така още два дни например, щяхме да загинем. Без храна, без вода, измръзнали до мозъка на костите, без да сме затворили дори за миг очите си, принудени през цялото време да стоим прави — нима можехме да издържим повече на подобни мъки?
Всяка следваща минута напрежението ни растеше. Някой заяви, че е по-добре да слезем от площадката и да се спасяваме кой накъдето види. Жалко за тези, които бъдат догонени от врага, но другите ще се спасят.
Това беше смела мисъл, или по-точно безумна, но ние бяхме преживели толкова много, че ни се виждаше съвсем обикновена. Мнозинството от нас беше почти готово да я последва, когато изведнъж Рансъм закрещя:
— Постойте, момчета! Още малко! Струва ми се, че намерих по-добър изход.
— Какъв? — извикаха няколко гласа, в които вече не се чувстваше уважение към авторитета на Рансъм.
Подчинените лесно губят уважението си към по-старшите в подобни ситуации.
— Да се промъкнем към нашите лодки — отвърна Рансъм. — Надявам се да успеем да го направим без особена опасност. Малко търпение и ще видите.
Досега той не се бе възползвал от оръжието си, защото нямаше капсули. По невнимание ги беше забравил в лодката.
Ние напрегнато чакахме да видим какво ще направи. Той зареди пушката, но този път с куршуми. Радост и надежда ни вдъхна откритието, че Рансъм бе намерил в джобовете си две забравени капсули. Те бяха достатъчни, защото беше отличен стрелец, както и опитен хвъргач на копие. Когато повдигна пушката си, вярвахме, че обсадата е свършена и ще бъдем свободни.
Надеждата не ни излъга. На лунна светлина Рансъм можеше да стреля, като че е денем, освен това мечките бяха наблизо. Раздадоха се два изстрела един след друг. Двете стари мечки подскочиха и започнаха да се гърчат в предсмъртни конвулсии. Само мечето остана живо.
След няколко мига и то се присъедини към тях. Гроуър имаше зъб на полярните мечки, както на старите, така и на младите. Не го трогваше нито младостта, нито невинността насреща му. Той промуши мечето с копието си.
Глава девета
Горещо благодарихме на Рансъм, като го поздравихме за сполучливия двоен удар. Имаше много основания за нашата благодарност. Освен че ни избави от смъртна опасност, като уби мечките, той ни снабди и с провизии.
Но отново бяхме в затруднение. Още не бяхме стигнали до такава степен на глада, че да ядем сурово месо, а нямаше с какво да запалим огън. Пак стана въпрос да вземем дървените пейки от лодките и накрая решихме да изгорим няколко от тях.
Въпреки измъчващия ни глад ядохме малко, защото месото на полярната мечка, която се храни с риба, има отвратителен вкус.
Вечерята беше по-скоро закуска. Още не бяхме свършили, когато небето на изток се обагри в розов цвят. Изглеждаше като позлатено и обещаваше блестящ изгрев. От все сърце желаехме ясен ден. След като се избавихме от преживения ужас и като отпочинахме от вълнението, отново, дори повече от преди, бяхме обхванати от тревога за по-нататъшната ни съдба. Къде беше „Летящият облак“?
В коя част на леденото поле и точно на кое място беше той сега? Близо ли е до брега? Ако това не беше така, то ние се излагахме на страшна опасност. По-старите добре разбираха това. Небето едва се озари и всички погледи се насочиха към морето. Някои от моряците се покачиха на върха на скалата. Между тях бяха и двамата офицери, взели своите далекогледи.
Ала нито с просто око, нито с далекоглед можеше да се забележи „Летящият облак“. Виждаха се бреговете, свободното море, после леденото поле и плаващите блокове, виждаше се ясно как те се удряха един о друг. По-нататък по всички посоки, до дето стигаше погледът, се разстилаше зелено море. На хоризонта нямаше нито брегове, нито платна.
Картината остана същата, когато слънцето се издигна високо. След като се убедихме, че нашият кораб и сега не се вижда, ние почувствахме нещо като смъртен удар. Който може да вникне в трагичната същност на положението ни, ще разбере, че това е напълно естествено. Някои от нас все още не разбираха изцяло нещастието си, докато не им го обясниха. От неопитност не искахме да повярваме в сериозността на състоянието, както преди, когато ни говореха за мечките. Та какво от това, мислехме си — ако не намерим „Летящият облак“, ще спрем в някое селище, все едно дали при диви или при цивилизовани хора, а оттам по някакъв начин ще се върнем в родината си.
Бяхме слушали за племената от тези страни и нямаше основание да се боим от тях. Знаехме, че не били злобни, нито свирепи.
— Вие говорите за дивите племена! — каза старият Гроуър, опитвайки се да ни обясни заплашващата опасност. — Не бива да се боим от тях наистина. Не бих желал нищо по-хубаво от това, да ги срещнем тук. Ала тях ги няма в тази проклета страна! Тук не можеш да видиш нищо подобно на човешко същество. Няма, няма! Тук не от хора и животни трябва да се безпокоим. Погледнете наоколо — докъдето погледът стига, не се вижда нищо друго освен пустинна, негостоприемна земя. Можем да вървим дни, седмици, без да намерим храна, достатъчна за котка. На хиляди километри едно и също: черна кал, блатиста пръст, покрита със суха трева.