Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
— Ударете този, тлъстия! — каза Рансъм на кормчията, като посочи най-едрия от цялата група моржове. Това беше стар самец.
Копието попадна в хълбока на моржа и дълбоко се впи в него. Въжето силно се обтегна и ние с всички сили се заловихме да го придърпаме. Цял фонтан кръв бликна от раната. Жертвата се гмурна и всички други изчезнаха като по чудо.
След известно време измъкнахме ранения морж на повърхността. С грозен рев той се хвърли върху нас.
Имахме чудесния случай да се убедим какви средства за защита притежава и как лесно може да обърне лодката. Както е известно, зъбите му имат направление отгоре надолу. С тези подобни на куки зъби той се заканва за борда на лодката и увисва на нея с цялата си огромна тежест, преобръщайки я.
Нашият се готвеше за атака. Той вече беше се повдигнал над водата, насочвайки се към лодката, за да се закачи за борда й, когато Рансъм прониза със своето широко копие гърлото му и той отново изчезна в окървавеното море. Този път вярвахме, че е смъртно ранен — извиваше се на края на обтегнатото въже. Най-после въжето започна да изплува и ние помислихме издъхнал е. Извадихме и видяхме само дръжката на пречупеното копие.
Самият морж беше изчезнал. Останалите моржове не бяха далече от нас — те бяха измушили глави над водата и силно ревяха. Убихме огромна самка.
Когато вече се готвехме да повлечем животното след себе си, неочаквано се появи малко моржче. То плуваше около тялото на майка си, издавайки жални викове, подобно на агне, което блее край майка си.
Всички присъстващи на тази сцена бяха сурови и калени моряци, ала никой не направи опит да скрие сълзите си. На нито един от нас не му хрумна дори мисълта да го убие. Това ни изглеждаше по-лошо дори от убийство.
Докато тялото на майка му плаваше на повърхността на водата и ние го придърпвахме с въжето към кораба, то се движеше след нея, издавайки от време на време жалните си вопли като изоставено дете. Когато започнахме да я изкачваме върху борда на „Летящият облак“, то инстинктивно искаше да се хване за нея.
Известно време матросите стояха мълчаливи, неподвижни, като пред ковчег, който ще бъде спуснат в гроба. Трудно е да се повярва, но аз видях как някои от моите другари заплакаха. Един безсърдечен негодник си позволи да извика: „Убийте го и го вдигнете на борда!“ Този жесток глас ни порази като бомба.
И все пак бедното моржче трябваше да бъде убито по заповед на капитана. На пръв поглед жестока, тази заповед бе дадена от състрадание. Лишено от майка си, осиротялото моржче щеше да загине от много по-бавна и мъчителна смърт.
Бяхме разочаровани, учуден бе и самият капитан: вече няколко седмици плавахме из полярния басейн без никаква сполука, всичките ни усилия бяха напразни. Дойдохме с убеждението, че ще срещнем много китове, ала през цялото време срещнахме едва два или три. Възможно беше предишната китоловна кампания да ги бе избила. За полярното море се говореше отдавна и тук вече бяха идвали китоловни кораби от всички краища на света. Особено тази година напливът беше така голям, щото едва ли можеше да се покаже кит, без да се спусне след него китоловен кораб.
Преследвани по всички посоки, китовете бяха станали боязливи и много предпазливи. Ние изпаднахме в отчаяние, задето няма да можем да попълним своя товар. Да се върнем без товар или с наполовина пълен кораб, беше позорно. Капитан Дринкуотър не знаеше къде да се дене, а екипажът бе изпаднал в униние.
Вече няколко дни плавахме край бреговете на Сибир, в околностите на Североизточния нос, когато Рансъм, този млад честолюбец, за когото споменах по-рано, се обърна към капитана с думите:
— Не мислите ли, капитане, че бихме могли да тръгнем с лодки покрай брега и да потърсим лов?
— Да — отговори капитанът, хвърляйки внимателен поглед към сушата, — но смятате ли, че е възможно доближаването до брега? Аз не виждам сред тези ледове никакъв проход, през който можем да се промъкнем в открито море.
Този леден пояс, „огърлица“, както го наричат някои, се състои от малки късове лед и кораб като „Летящият облак“ можеше безопасно да се промъкне между тях. Но капитан Дринкуотър би се решил на това само ако знаеше, че тук има китове, а той не беше убеден. Далекогледът минаваше от ръка на ръка, но никой не забелязваше на водната повърхност нито един водоскок. Общото мнение беше, че ако преминем „огърлицата“, за да доближим брега, само ще загубим време. Единствен Рансъм беше на противното мнение.
— Между ледовете и сушата — настояваше той — има чудесна водна повърхност, и предполагам, толкова дълбока, щото и най-големите китове се чувстват добре там. Забелязах между ледовете няколко пукнатини. В такова време като днес лодката ще премине през тях без ни най-малка опасност.