Дяволския остров

Оставаше ни само да скръстим ръце и да наблюдаваме как те вършат нашата работа. Вършеха я добросъвестно. Когато лодките се доближиха до полесражението, ударите на опашката му започнаха да стават все по-слаби и по-редки. Конвулсиите на тялото ясно показваха, че не ще издържи дълго.

Появата на нашите лодки накара нападателите да избягат и пръскайки се на всички посоки, да оставят своята жертва на човека.

Когато съвсем доближихме кита, видяхме, че още не е мъртъв и не е съвсем изтощен. Наложи се да поработим и ние.

Две копия, хвърлени от силна и смела ръка, вече бяха забити в тялото му. Както винаги, последва силен удар на опашката, потопяване във водата и бързо размотаване на въжето. Целият екипаж с тревога очакваше минутата, когато чудовището отново ще се появи на повърхността. Твърде много го бяха измъчили нападателите му, затова нямаше сили да удари с опашката си и да ни потопи. Щом китът си пое въздух, от устата му избликна цял гейзер вода, обагрена в червено. Той беше смъртно ранен, ала още проявяваше признаци на живот. Сега можеха да бъдат опасни спазмите на предсмъртната му агония. За щастие двамата офицери, командващи лодките, добре разбираха от работата си.

— Назад! — извикаха те в момента, когато копията се забиваха в тялото на животното.

Точно навреме се отдръпнахме, тъй като в агонията си китът удряше с опашка наляво и надясно. Ала ние бяхме далеч от тези удари и спокойно можехме да наблюдаваме последните усилия на жертвата. Щом издъхна, нашите лодки го оградиха и го домъкнаха до кораба.

— Е, мистър Кофън — тържествено извика нашият капитан, докато ние закрепвахме веригите за опашката на кита. — Не ви ли казах, че до мръкване ще уловим поне един кит?

— Капитане — отвърна Лидж Кофън, хвърляйки презрителен поглед към кита, — ако вие наричате това кит, тогава сте прав. Аз не го смятам и мисля, че не си струваше да губим време. Няма да пусне дори три тона мас.

— Отлично — небрежно отговори капитанът, доста доволен от себе си. — Казах, че ще има кит и ето! Не зная дали ще пусне повече или по-малко от три тона мас, ала знам със сигурност, че съм спечелил бутилка шампанско и цяла кутия пури. Ха-ха-ха!

Той се смееше от все сърце, а в това време Кофън правеше гримаси и изглеждаше доста недоволен.

Капитанът продължи със същия весел тон:

— Нали нямате нищо против, ако кажем да донесат бутилката шампанско и я изпием в чест на първия кит, убит от нас в полярното море? Що се отнася до пурите, смятам да ги оставя на съхранение у вас до пристигането ни в Бедфорд.

— Съгласен съм.

— Хей, бутилка шампанско за сметка на мистър Кофън!

Бутилката със сребърна запушалка се появи незабавно: виното беше налято в чашите и всички офицери от „Летящият облак“ бяха поканени да опитат шампанското. Капитанът беше толкова доволен тази сутрин, че веднага се разпореди на екипажа да се даде двойна порция ром.

Едва бяхме допили чашите се, когато около кораба изникна цяло стадо моржове. Всеки път, когато се показват на повърхността, тези животни изпускат гърлено мяукане, което не мога да оприлича на никой друг звук. Една подир друга се показваха главите им и скоро станаха петдесет. Всички едновременно мяукаха и вдигаха невъобразим шум. След известно време моржовете се разделиха на няколко групи и заобиколиха кораба — те имаха такъв страшен вид, сякаш възнамеряваха да го нападат.

— Ами ако ние ги нападнем? — извика Рансъм, вторият офицер.

Той беше млад, готов винаги да се хвърли напред.

— Можем ли да отидем? — попита той капитана.

— Разбира се, щом искате! — весело отвърна капитанът, предвкусвайки предстоящото удоволствие.

И наистина, ставаше дума само за развлечение, за по-весело прекарване на времето. Китоловците нападат моржовете единствено за развлечение или в краен случай, когато нямат под ръка друга плячка.

— Напред и гледайте да се отличите — насмешливо се обади капитанът. — Не ще намерите по-хубав случай.

Веднага се спуснахме в лодките, които още бяха в морето. Натиснахме веслата и се насочихме към най-голямата група моржове. Когато видяха, че приближаваме, всички останали групи се присъединиха към застрашените — това беше цяла армия. Очаквахме, че ще се разпръснат и ще избягат, ала те храбро ни очакваха, подали глави над водата, мучейки гневно. Техните бели зъби се очертаваха рязко на горните им челюсти и им придаваха страшен вид. Моржовете не трябва да се смятат за безопасни. Понякога те са страшни за хората, нападайки ги в обикновени лодки, както бяхме ние сега.