Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Гроуър беше безспорен авторитет и никой не мислеше не да му възрази, а дори да се обърне към другите северняци за потвърждение на думите му.
Дори и най-неопитните китоловци вече разбраха, че никога не ще видим „Летящият облак“. Уви! Постепенно губехме всяка надежда. Параходът беше пуснал котва, когато нашите три лодки го напуснаха. Една от тях се върна, но какви известия му е занесла? Дори да беше оптимист Лидж Кофън, какво утешително би могъл да каже там?… А ако беше песимист? За последен път ни видя зад себе си, когато отчаяно се борехме с ледовете. Тъй като и той бе изпитал същите ужаси, минавайки през канала, навярно е помислил, че сме загинали. Сигурен съм, че това е казал на Дринкуотър.
Не беше трудно да се предвидят последствията и колкото повече мислехме за това, толкова повече се смятахме за загинали. За още по-голямо наше нещастие небето отново се покри с облаци и от изток към нас се приближаваше гъста мъгла. Същото нещо както и вчера, но сега мъглата започна час по-рано. През този ден дори на обед не видяхме слънцето. Обви ни мрак, обхвана ни отчаяние, губехме и последния си лъч надежда.
Останалата част от деня прекарахме в пълно бездействие. Даже когато мъглата ни даваше възможност от време на време Ла зърнем хоризонта, пак не правехме нищо — до такава степен ни беше обхванала апатия. Мъглата, покриваща небето и земята, ни даваше възможност да виждаме не повече от двадесет метра около нас. Тя покриваше всичко през цялата втора нощ, която прекарвахме на тази негостоприемна земя. Но дори и да можехме да видим нещо, пак не бихме имали никаква полза. „Летящият облак“ би трябвало да хвърли котва там, където го настигне мъглата. И така, той не можеше да се доближи до нас, а ние не можехме да го видим.
И все пак продължавахме да се вслушваме с надежда да чуем сигнален изстрел от оръдието му. Ала нищо не се чуваше освен дивите и жални крясъци на морските птици, които сякаш ни оплакваха.
Нощта беше толкова студена, колкото и предишната, но този път поне не бяхме на скалата, пронизвани от ледения вятър. Събитията от миналата нощ дадоха възможност на трима от нас да си легнат на топло. Те се бяха сетили да си направят одеяла от кожите на убитите мечки, като обърнаха козината навътре.
Не страдахме вече от глад, но трябваше да принесем в жертва още няколко пейки от нашите лодки, за да си накладем огън. Сега по-лесно се решихме на това и бяхме готови не само да унищожим веслата, но и самите лодки, напълно уверени, че вече няма да са ни необходими.
Почти бяхме стигнали до това решение. Едничката мисъл, дето все още ни крепеше, бе, че капитан Дринкуотър ще направи всичко възможно, за да ни спаси.
Когато не беше пиян, той наистина бе извънредно изобретателен и не беше склонен да изпада в отчаяние. Сит или гладен, никога не губеше надежда и не оставяше свой другар да бедства, който и да е той. Ако дори някое чираче от кухнята бъде отнесено от вълните или го заплашва някаква друга опасност, той веднага се втурваше да го спаси и му помогне, все едно, че се отнася за първокласен моряк. В подобни случаи правеше всичко, дето беше по силите му.
Тъй като добре познавахме Дринкуотър, вярвахме, че ще направи възможното, за да ни намери. Страхувахме се само от едно — да не ни сметне за безнадеждно изчезнали.
Нашата вяра в капитана се оправда едва на следващата сутрин. След полунощ мъглата се разкъса и точно на разсъмване чухме топовен гърмеж. Веднага познахме гласа на единственото оръдие на „Летящият облак“.
Облекчението и радостта ни нямаха граници, когато забелязахме кораба. Бяха му поставени платната и по всичко изглеждаше, че изследва леденото поле и свободното море между ледовете и брега.
Като безумни се завтекохме към върха на скалата с неописуема бързина. Държахме се като през онзи ден, когато ни заобиколиха мечките или когато танцувахме, за да си стоплим краката. Но този път вече наистина танцувахме от радост. Някои оглушително крещяха.
Старите бяха по-спокойни и проявяваха предпазливост; в края на краищата все още не се знаеше дали сме забелязани от екипажа на кораба, защото разстоянието между нас и него бе голямо. Ние добре го виждахме, но нима можеха дванадесет души да се мерят с един кораб с платна. Ако минеше, без да пи забележи, положението ставаше безнадеждно, защото, щом веднъж е изследвал това място и леденото море, отново няма да се върне тук. Тогава ще бъдем завинаги изоставени. А не можехме да минем през леденото поле и да отидем до „Летящият облак“, още повече че нашите лодки бяха вече изгубили по-голямата част от пейките си.