Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
А в една стая под стария дворец, далече на югоизток, Цеда Куру Кан гледаше. Пред него бе положена една плоча — двойник на онези в далечната кула над залива Трейт — и докато се взираше в огромната черна сянка, която бе изпълнила залива и по-голямата част от протока и вече бавно се оттегляше, чародеят примига да махне потта от очите си и отново примижа към отраженията на трите ловни кораба, кротко полюшващи се до пристаните.
Чайките и сгъстяващият се мрак пречеха да се види много, освен сгърчените трупове по палубите и последните няколко пробягващи между тях сенки на призраци.
Но Куру Кан беше видял достатъчно.
Вечният дом бе планиран с пет крила. Бяха готови само три. Всяко представляваше широк ръкав със сводест таван, обшит с листове злато. Между изкусно изваяните подпорни колони от двете страни и по цялата дължина на крилата минаваха коридори, водещи към помещения, които щяха да служат за служебни кабинети и жилища за кралския административен и поддържащ персонал. Свързващите помещения по-близо до центъра щяха да приютят дворцовата стража, оръжейните и скритите входове, отвеждащи към тайни проходи — под надземното ниво, — които обкръжаваха целия дворец, ядрото на Вечния дом.
Но в момента тези проходи бяха залети от дълбока до кръста кална вода, из която шетаха плъхове, без определена цел, освен може би за забавление. Брис Бедикт стоеше на едно стълбище, на три стъпки над тинестия нанос, и гледаше порещите водата главички на гризачите. До него стоеше един от дворцовите инженери, покрит от глава до пети със засъхнала кал.
— Помпите са почти неизползваеми — говореше той. — Опитахме с широки маркучи, пробвахме с тесни — все едно. Щом се усили дебитът, влязат десетина плъха и ги късат. А и просмукването не спира. Макар че от Канализацията продължават да се кълнат, че тук сме над плочата.
— Сигурен съм, че Цеда ще отстъпи да се прикрепи маг към екипа ви.
— Много ще съм благодарен, Финад. Трябва само да задържим притока, за да можем да изгребем водата и ловците да могат да слязат и да изловят плъховете. Снощи загубихме Ормли, най-добрия дворцов ловец. Сигурно се е удавил — глупакът не можеше да плува. Дано Блудния се смили да ни спести да видим нещо повече от оглозгани кокали. Плъховете, знаете ли, разбират кога са намерили ловец.
— Тези тунели са много важни за поддържането на сигурността на краля…
— Е, едва ли някой ще се опита да ги използва, докато са наводнени.
— Не като средство за достъп на убийци — прекъсна го Брис. — Замислени са да осигурят бързото прехвърляне на охрана във всяка зона, където се получи пробив.
— Да, да. Само се пошегувах, Финад. Вие, разбира се, може да изберете бързи плувци между гвардейците си… добре, все едно. Дайте ни един маг да подуши тука, да ни каже какво става и после да спре притока на водата, а ние ще се погрижим за останалото.
— Предполагам, че това не е признак за пропадане…
— Като другите крила ли? Не, нищо не е хлътнало — щяхме да разберем. Все едно, разправят, че онези отново ще ги прегледат. Една нова строителна компания работи тука наблизо. Някакъв глупак е изкупил околните терени. Слуховете са, че са измислили как да укрепят сградите.
— Наистина? Нищо не съм чул за това.
— Гилдиите никак не са доволни, това е ясно. Откакто се появиха тия фукльовци. Наемат Нежеланите — ония недоволници, дето направиха Списъка. Плащат им по-малко от обичайната тарифа, което, предполагам, е най-важното за тях. Гилдиите не могат да ги спрат. — Инженерът сви рамене и започна да чопли парчета засъхнала глина по ръцете си; потръпваше, щом дръпнеше косми. — Разбира се, ако кралските архитекти решат, че укрепването на оня Бъг действа, тогава парите на компанията ще хвръкнат до небето.
Брис бавно извърна очи от плъховете и изгледа инженера.
— Бъг ли?
— Проклятие, трябва да се изкъпя. Вижте ми ноктите. Да, „Строителна компания на Бъг“. Значи трябва да има някакъв Бъг, нали? Иначе защо ще се казва „Строителна компания на Бъг“? Или беше „Конструкции Бъг“?
Мъжът от инженерния екип на най-долното стъпало ахна, после направо изкрещя, изкатери се в паника на площадката.
Пред очите им бавно се приближаваше гмеж от плъхове, с ширина почти колкото целия проход. Придвижваше се като сал и се плъзна в кръга светлина от фенера към стълбището. В средата — при появата й работникът отново изпищя, а инженерът изруга — плуваше човешка глава. Прошарена жълтеникава коса над бледо, прорязано с дълбоки бръчки лице с високо чело над широко отворените очи.