Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Нощем спеше неспокойно, мятайки се в леглото си повече, отколкото корабът — върху бурните вълни. Всичките му страхове и кошмари като че ли се бяха съсредоточили в една-единствена точка. Започна да му се струва, че зад вратата се спотайват чудовища, че там го дебне някакво ужасяващо подобие на жена, или дори на неговата майка, съблича го с алчен поглед, щом той влезе в каютата, протегнало пръсти, за да стъпче най-съкровените му чувства в калта и да открадне душата му. Ала дори и кошмарите не бяха толкова прости, защото тогава у него се обаждаше първичното, онова, което досега не бе допускал до повърхността, събуждаха се отдавна задрямали инстинкти и го принуждаваха да се нахвърли върху демона в каютата със същата ожесточеност, с която той го посрещаше, да се вкопчи в него, да рита и да хапе със свирепа, необуздана страст. Всяка сутрин се събуждаше облян в студена пот, а веднъж дори с ужас установи, че е заел твърде неудобна позиция.
Най-сетне времето се оправи и Авелин разбра, че повече не може да отлага. „Бягащия с вятъра“ пореше спокойните води, а Ръката на Мантис се сивееше далеч на запад. Четиримата монаси бяха на палубата, когато Бънкъс Смийли дойде да им съобщи, че този ден няма никаква работа за тях и че могат да правят каквото си поискат.
— Знам, че доста сте поизостанали с молитвите — добави старият моряк, с многозначително намигване, насочено най-вече към Куинтал. — Ще бъдете ли така добри да кажете една и за мен?
— Ще има по една за всички от екипажа! — подхвърли Тагрейн, с което предизвика гръмкия смях на Бънкъс. — Всъщност — добави монахът, когато старият морски вълк се отдалечи, клатушкайки се на кривите си крака — един сутрешен рунд никак няма да ми дойде зле.
И като потри ръце, накани се да тръгне към каютата до тази на Аджонас.
Куинтал обаче го хвана за рамото и го принуди да спре:
— Авелин — заяви той с нетърпящ възражение тон. — Ние всички вече вкусихме от сладостта на мис Пипин, всички, с изключение на Авелин.
Тримата впериха пронизващи погледи в младия мъж, който изведнъж се почувства неизказано малък.
— Върви ти — обърна се той към Тагрейн, още преди да бе размислил какво прави. — Изморен съм от дългата буря.
— Стой! — повиши глас Куинтал и Тагрейн отново се закова на място. — Да разбирам ли, че смяташ да се присъединиш към „буреездачите“.
Авелин го изгледа заинтригувано. Вярно, че и преди беше чувал тази дума (понякога Куинтал, Пелимар и Тагрейн наричаха така някои от обикновените моряци), но така и не бе разбрал какво точно влагат в нея. Това, че сега Куинтал очевидно й придаваше сексуално значение, само още повече го обърка.
— Да — тихо отбеляза набитият монах, — така може би ще ти хареса повече.
Тагрейн и Пелимар се изкискаха, но Авелин забеляза, че се опитват да му спестят неудобството.
— Не знам за какво говориш, братко Куинтал — отвърна той твърдо. — Може би ще си направиш труда да ми обясниш какво точно е „буреездач“.
Пелимар изпръхтя, мъчейки се да сподави смеха си и Тагрейн го сръга с лакът.
Лицето на Авелин се изкриви от неволна гримаса. Подобно детинско (тази дума като че ли най-точно описваше поведението на другарите му) държание от страна на монаси от Ордена на Сейнт Мер’Абел го нараняваше дълбоко.
— Виждаш ли онази бъчва? — зае се да обяснява Куинтал, с доволна усмивка на лице.
Авелин проследи пръста му, който сочеше една бъчва, поставена насред палубата.
— От едната й страна има малка дупка — продължи Куинтал. — За онези, които не могат да използват жената.
Авелин си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее надигащия се в гърдите му гняв.
— Разбира се, трябва да си платиш за уречената нощ — довърши набитият монах.
— Нощта, която ще прекараш във бурето! — възторжено изрева Тагрейн и заедно с другите двама, избухна в гръмък смях.
Авелин не виждаше нищо смешно в нелепата шега, неколцината моряци, които се намираха наблизо, също не сметнаха вулгарните обиди за особено забавни. За чистосърдечния монах това беше свята мисия, най-важният дълг на Абеликанската църква и да я оскверняват с подобни оргии, си бе истинско светотатство.