Морският ястреб

— Ето сто филипа — заяви той. — Прекалено много е. Но аз ги давам.

Преди благочестивите и съблазнителни слова на далала да го поощрят наново, турчинът пак седна в знак на окончателен отказ.

— Нека й се радва той — добави левантинецът.

— Тогава тя е твоя, о, Ибрахим, за сто филипа. Израилтянинът предаде кесията на облечените в бяло помощници на далала и пристъпи напред, за да получи девойката. Корсарите я бутнаха към него въпреки безполезната й съпротива, и ръцете му за миг прегърнаха момичето.

— Ти ми струваш скъпо, щерко на Испания — каза евреинът. — Но аз съм доволен. Ела. — И понечи да я отведе. Ала изведнъж, разярена като тигрица, тя изви нагоре ръце и впи нокти в лицето му. С болезнен вик той я пусна и в този миг, бърза като мълния, пленницата грабна камата, която тъй изкусително висеше пред нея от неговия колан.

— Valgame Dios!22 — извика тя и преди някой да вдигне ръка, за да й попречи, девойката заби острието в хубавата си гръд и се строполи в смеещ се, хъркащ куп пред краката му. Последен предсмъртен гърч и тя се отпусна неподвижна, докато Ибрахим замръзна с впит в нея изумен поглед, а цялото тържище се смълча от изненада и удивление. Розамунд се беше изправила от мястото си, лека руменина смекчи бледността й, в очите й пламна малко огънче. Господ й беше посочил пътя чрез тази нещастна испанка и положително господ щеше да й подскаже удобния случай, когато дойдеше нейният ред. Почувствува се ненадейно ободрена и със закрепнал дух. Смъртта бе рязък, бърз край, лесен изход да избегне заплашващия я ужас, я тя бе уверена, че в своята милост господ ще оправдае самоубийството при обстоятелствата, в които се намираха самата тя и нещастното мъртво андалузко момиче.

Най-после Ибрахим се раздвижи от мигновеното си вцепеняване. Той нагло прекрачи през трупа с пламнало лице и се нахвърли върху невъзмутимия далал.

— Тя е мъртва! — изблея той. — Аз съм измамен! Върни ми златото!

— Трябва ли да връщаме стойността на всеки умрял роб? — запита го продавачът.

— Но тя още не ми беше предадена! — развика се евреинът. — Моите ръце още не бяха я докоснали! Върни ми златото!

— Лъжеш, кучи сине — гласеше безстрастният отговор. — Тя беше вече твоя. Обявил я бях за твоя. Махни я оттука, защото принадлежи на тебе.

Лицето на евреина стана алено, той като че ли не можеше да поеме дъх.

— Какво? — хлъцна той. — Значи ще изгубя сто филипа?

— Писаното е писано — отвърна спокойно далалът. По устата на Ибрахим изби пяна, очите му кръвясаха.

— Но не е било писано, че…

— Тихо! — прекъсна го далалът. — Ако не е било писано, нямаше и да се случи. Такава е волята на аллаха! Кой смее да въстане против нея?

Тълпата започна да мърмори.

— Искам си стоте филипа! — настоя евреинът и мърморенето изведнъж се разрасна в рев.

— Чуваш ли? — рече далалът. — Аллах да ти прости, но ти нарушаваш мира в това тържище. Махни се, преди да те е сполетяло нещо лошо.

— Вън! Вън! — ревеше тълпата и няколко души заплашително се отправиха към нещастния Ибрахим. — Махай се, изопачителю на свещеното писание! Мръсник! Куче! Махай се!