Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Като не можеш да се биеш, не почвай — поучително каза Шооран.
После завлече нападателя си под навеса, от който той бе изскочил преди малко, пусна завесата на вратата, намери светилника, пълен с вонящо масло от жирх, запали го и огледа пленника си. Оказа се, че е Боройгал. Същият онзи Боройгал, за чиято сила в Свободния оройхон се носеха легенди.
— Обаче не можеш да се биеш — доволно повтори Шооран и като видя какво се кани да направи пленникът му, го предупреди:
— Гъкнеш ли, ще те убия.
Боройгал подсмръкна.
— Сега разказвай — каза Шооран. — Тихо.
— За кое? — с готовност отговори бившият доносник.
Не го беше познал, пък и щеше да е странно да познае в него кльощавото момче, което за последен път беше видял преди почти девет години.
— За всичко, което става тук. Като начало — какво е направил Хооргон с рижавия Мунаг…
Скривалището беше непокътнато. Шооран си облече чисто нови дрехи, избра си харпун, взе си и нова гъба и прозрачна маска, за да пази очите му от пушека. Похапна сушен наъс и туйван, взе и за из път. Можеше вече да тръгва. Но реши да не бърза. Разказаното от Боройгал го беше изпълнило със студена спокойна ярост. Преди да тръгне трябваше да накаже Хооргон.
Мина по „пътя на тукката“, излезе в коридора на алдан-шавара и се спусна на осветеното от плужеците долно равнище. Нощем тук не слизаше никой, само през първата седмица след мягмара жените работеха денонощно. Хооргон живееше в пещерите на съседния суур-тесег, но това не беше проблем за Шооран — нали беше изучил всички тунели и проходи под земята. „Камъкът-врата“ се люшна безшумно и Шооран, хванал един светещ плужек, тръгна напред. Беше тъмно и това му се стори странно — на долното равнище не трябваше да е тъмно. После обаче видя наредените костени ракли и всичко му стана ясно — беше попаднал направо в съкровищницата на самопровъзгласилия се ван.
Съкровищницата беше пълна със седефени ковчежета с бисери, с украшения от бяла, черна и жълта кост, с тънки клонки кристална гъба, каквато се намираше много рядко на брега. На дузина масички бяха наслагани кремъчни ножове, изгладени до кристален блясък и толкова остри, че човек да се обръсне с тях. А на най-видно място на стената, покрита с тънко платно, висяха украсени с бисер доспехи от кост на черен уулгуй — дисковете им искряха дори на слабата светлина на плужека и привличаха погледа. Шооран пристъпи към тях и прокара пръсти по полираната кост. В съкровищницата беше горещо, но резбованата кост си оставаше прохладна и някак жива на пипане. До доспехите висеше празничен талх, обшит с дискове от блед уулгуй, накачен с всевъзможни женски украшения. Сякаш в полумрака пред Шооран стояха одонтът и любимата му жена, облечени в празнични одежди.
Шооран въздъхна. Не, нямаше да вземе тези доспехи и тези дрехи, нищо нямаше да вземе оттук. Беше дошъл за друго.
Полегатият проход, по който се беше изкачвал горе преди години, беше затрупан с тежки камъни, но пък до него се виеше стълба, която свършваше пред малка, но очевидно тежка и здрава врата. Шооран огледа ключалката. Отвън вратата можеше да се отвори само със специален сложен ключ, но отвътре беше достатъчно само да побутне резето. И след като го направи, той се наведе под прага и тръгна напред.
Навремето старецът беше държал тук запасите си, понеже помещението беше не само сухо, но и проветриво. Сега всичко беше променено. Стените бяха покрити с кожа и тънки тъкани. В широк извит светилник, пълен с благовонно масло, плуваше горящ фитил. Дупките под тавана бяха запречени с решетки, а проходът, преди години затварян с проста кожа, сега беше одялан от каменоделци и затворен с овална врата от кост. Точно по средата на помещението имаше огромен креват и на него, увит с фини завивки, спеше врагът му — бузестият Хооргон.
Шооран измъкна ножа от пояса си, но внезапно спря — хрумна му една дръзка мисъл. Така че прибра ножа и извади лепкавата лента, с която прикрепяше гъбата към лицето си, и бързо я усука през устата на Хооргон. Хооргон се стресна, измуча и седна в кревата.
— Тихо!… — изсъска Шооран, изви му ръцете и ги върза с ивица, която отпра от чаршафа.
Младият владетел изобщо не се дърпаше, само мучеше. Шооран го перна лекичко по носа и мученето спря.
— Хайде! — Шооран го вдигна за яката.
Хооргон само въртеше глава — явно не разбираше нищо — и Шооран извади ножа и го вдигна пред очите му. Дебелобузестият измуча пак, от носа му излезе кървав мехур, и покорно стана. Дрехите му бяха широки и дълги почти до земята — все едно че се бе облякъл като жена.