Забавна Библия
- Автор: Таксиль Лео
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забавна Библия». Краткое содержание книги:
На български език книгата се превежда за първи път от последното руско издание.
Според думите на „свещения“ автор превземането и разгромът на Иерихон послужили като причина за организиране заговор против „израил“. Виждайки какво разбира еврейският народ под завоевание и как той се отнася с покорените градове, царете на тази местност решили, че е много по-добре да изтребят завоевателите, отколкото да чакат, докато завоевателите изтребят тях — те сключили съюз и взели много важни решения (гл. 9).
Обаче те не помислили за едно обстоятелство, което си имало своето „свещено“ значение: с Иисус бил бог. Бог вселил суматоха в техните войски и израилтяните „им нанесоха голямо поражение в Гаваон, гониха ги по пътя към склона на Веторонската височина и ги разбиваха до Азек и Макед“ (Иисус Навин, гл. 10, ст. 10). Нещо повече, милостивият бог, подстрекаван вероятно от тщеславие, сам взел участие в сраженията: „А когато бягаха от израилтяните по склона на Веторонската планина, господ хвърляше върху тях от небето големи камъни (градушка) до самия град Азек и те умираха: умрелите от камъните на градушката бяха по-много, отколкото ония, които синовете израилеви убиха с меч (в битката)“ (ст. 11).
Но Иисус не смятал победата си окончателна.
„Иисус извика към господа в оня ден, в който господ (бог) предаде Аморея в ръцете на израиля — след като ги изби в Гаваон, и те бяха избити пред лицето на синовете израилеви, — и каза пред израилтяните: спри се, слънце, над Гаваон и ти, месечино, над Айалонската долина!
И слънцето се спря, и месецът стоя, докле народът отмъстяваше на враговете си. Нали това е писано в книгата на Праведния: слънцето стоеше сред небето и не бързаше да зайде почти цял ден?
Такъв ден не е имало ни преди, ни подир оня, в който господ (тъй) да е слушал човешки глас. Защото господ воюваше за израиля“ (Иисус Навин, гл. 10, ст. 12–14).
Като четеш това повествование, чудиш се защо след каменната градушка, изсипала се над вражеските глави, е притрябвало на Иисус да прибягва до ново чудо и да спира слънцето и луната. Разказът поменава, че дневното светило е било все още доста високо. На пръв поглед е имало достатъчно време да бъдат избити всички бегълци още преди настъпването на нощта на Веторонския път, та дори и да допуснем, че някои от бегълците са се отървали от небесните камъни. Наистина богословите ще ни възразят може би, че някои от бегълците така бързо са тичали, та е трябвало повече от седем часа време, за да бъдат настигнати. Но науката още не е успяла да ни обясни как така слънцето, което изобщо не обикаля около земята, е прекъснало своя бяг. Също така не може да се разбере как така този ден, който е бил двойно по-дълъг от всички останали, не е предизвикал ни най-малко смущение в движението на планетите и периодичността на затъмненията.
"… господ хвърляше върху тях от небето големи камъни… И слънцето се спря, и месецът стоя" (Иисус Навин, гл. 10, ст. 11, 13).
Това прекрасно „чудо“ на Иисус е възбудило много смях у просветените хора.
Разказват, че един учен, когото обвинявали, че поддържа учението на Коперник за движението на земята около слънцето, отговорил остроумно на инквизиторите: „Изглежда, че точно след чудото на Иисус Навин слънцето вече не се движи около земята.“
Начело на армията на аморейците, която била унищожена през време на библейското бедствие, стояли пет царе. Те се спасили от градушката камъни и от еврейските мечове. Царете се скрили в пещера (ст. 16). Като узнал това, Иисус заповядал да се затрупа входът на пещерата с големи камъни (ст. 18). Петимата царе били хванати като в капан. После Иисус заповядал да бъдат отместени камъните от пещерата и да се изведат и петимата царе. На военачалниците си Иисус заповядал: „стъпете с нозете си върху вратовете на тия царе“. Битите царе били убити и труповете им обесили на пет бесилки. Вечерта труповете били пренесени обратно в пещерата и пак я затрупали с големи камъни. „Свещеният“ автор сериозно ни уверява, че всичко това така си стои „и до днес“ (ст. 22–27).