Пирамидата на бог Слънце

Тогава чух от нея звуците на арфа. Свиреше, за да задържи душата ми и тази на Халеф. Сега слушах от нея думи, но всички те и начинът, по който ги казваше, имаха дълбоко, тясно родство с онези арфови звуци. Всичко бе така мелодично, така хармонично, така пълно, така чисто, без всяка следа от дисонанс. Продължавах да говоря ли, говоря, само за да слушам как отговарят тези устни, от които не можеше да се отрони нищо мъгляво, нищо светотатствено. Струваше ми се, че трябва да й предам всичките си мисли, за да си ги получа после обратно избистрени и уяснени. Знаела ли е това Марах Дуримех, когато е писала, че аз трябва да бъда духът, а тя — душата, моята сестра? Психология, научена не теоретично, а практически! Измъдрена не от научни ръководства, а извлечена директно от духовния и душевния живот, без дребнаво тълкуване!

Така седяхме много по-дълго, отколкото бях възнамерявал, додето дойде Кара бен Халеф със своя Баркх и ми доложи, че е изпълнил поръчението, без да е видян от някого. Претърсил внимателно въпросното място и бил убеден, че междувременно друг крак не е стъпвал там. Понеже бе станало време за храна, поканих го да дойде и вечеря с нас. Но той отклони поканата, защото трябваше да се погрижи за бавното охлаждане на Баркх, за да не се схване. Той беше така разсъдлив във всичко, оставено в неговите ръце — наследствена черта повече от майката отколкото от бащата, често твърде прибързания хаджи, чийто буен темперамент обичаше да излиза от пътя на спокойното размишление.

След храна се оттеглих, за да подложа на предварително проучване всичко, което исках да изгоря от работите на Устад. От тях добих един дълбок поглед в неговия живот, в неговите човеколюбиви желания и възприятия. Вестниците ме отвращаваха. Бях заявил, че не искам да ги чета, и не го сторих. Но докато отделните листа преминаваха през ръцете ми, очите ми от време на време се приковаваха на едно или друго място, а сетне смачканите страници отлитаха възможно по-далеч от мен. Човек едва ли би сметнал за възможно с какви нелепости и дрънканици се занимава онова странно същество — вестникът, залъгващо тези, които го притежават, че са духовно богати! Ако Устад действително беше прочел всичко това, то бе направо чудо, че все още вярно съхраняваше своята любов към човечеството. Велико нещо е истинската, не лицемерната, а действително бликащата от сърцето хуманност, която притежава силата да издържа от своето общочовешко гледище дори срещу онези противници, които не се свенят да нападат само с оръжията на личния интерес, но уверяват, че са радетели за човешките права, защитници на благородното човечество. И тъй, да вървят по дяволите тези драсканици! Хвърлих ги в огнището, запалих ги, а когато пламъците лумнаха, вътре полетя и "Оправданието", написано без всякаква причина.