Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Ама няма да издадеш нищо?
— Нима е нещо тайно? — заобиколих въпроса й.
— Да, естествено! — отговори тя важно. — Имам куп тайни, за които никой нищо не бива да знае. На теб обаче може би ще кажа няколко. Най-важната ще чуеш веднага. Че моят ашик идва винаги след четири седмици, вече ти съобщих. Но че наскоро дойде извън това време, не знаеш. Можеш ли да отгатнеш защо дойде?
— Не. Кажи го и го направи възможно по-късо!
— Защо това искане? Та аз винаги приказвам късо, ефенди! Моят ашик е решил да говори с нашия Устад и да му съобщи много работи, които биха го избавили от смърт.
— Кого ще избавят? Ашика или Устад?
— Ашика, но може и двамата. Не знам точно. Трябваше да кажа на Устад, че той ще дойде следващата неделя, точно в полунощ. Но аз ще се срещна с него един час преди туй.
— И ти го съобщи на Устад?
— Не.
— Защо?
— Защото… защото… защото ме беше страх от него.
— Но от мен не?
— Напротив, от теб също! Ама времето минава и ако продължавам да се страхувам и нищо да не казвам, ще изгубя моя ашик. Защото той рече, че никога вече нямало да дойде, ако не му осигуря възможност да приказва с Устад. Затова най-сетне събрах кураж и изложих молбата на теб, понеже до другата неделя Устад може още да не се е върнал. Какво ще кажеш сега за тая работа?
Избърса влажното си чело и отдъхна облекчено. Явно й бе трудно да се обърне към мен.
— Нима на ашика му е все едно дали ще се срещне с мен, или с Устад? — попитах.
— Така мисля. Ти нали заместваш Устад и понеже работата не търпи отлагане, трябва да се съгласиш.
— Знае ли още някой, че той ще дойде в неделя?
— Не.
— Също Тифл?
— Тифл? С този бъбрица човек не бива да споделя подобни неща. Той не знае нито дума!
Това бе лъжа, но казана с най-честната и искрена физиономия на света. Малките очички ме гледаха така открито, толкова чистосърдечно, че едва не ме накараха да се замисля дали не се заблуждавам.
— Каза ли ашикът на кое място желае да говори с Устад? — продължих.
— Не. Това сега ти трябва да определиш. Ще имаш ли добрината да ми кажеш къде?
— Днес още не. Но ще ти го съобщя навреме. А сега ме изслушай! Трябва да си мълчиш пред всеки, също пред Тифл! Ако кажеш само на един-единствен човек, че ашикът ти ще дойде, няма да говоря с него, а теб ще изгоня от къщата!
— Ефенди — извика, отскачайки уплашено назад. — Какви страшни очи ми правиш! Ти из един път доби съвсем друго лице!
— Това е лицето ми, когато си наумявам непременно да свърша нещо. Ти още не си го видяла. Пази се от повторното виждане! Ако не си затваряш устата, ще наредя още неделната нощ да те откарат отвъд границата, без да питам какво ще стане после с теб! Разбра ли?
— Да, да, съвсем точно! — увери тя, свивайки се от страх. — Ефенди, ама Устад е по-любезен от теб. Кой би го помислил!
— Всяко нещо на мястото си, строгостта редом с любезността! Имаш ли още нещо да кажеш?
— Не.
— Тогава върви!
Вътрешно съкрушена, тя направи някакъв много объркан реверанс и се отдалечи със значително по-малко фамилиарност отколкото при влизането. А аз заключих грижливо жилището и тръгнах да говоря с Шакара.
Как ли стана, че изобщо не попитах къде се намира, а сякаш го знаех съвсем точно? Минах през градината. Като стигнах до извора, видях "сестрата" при конете. Сахм скубеше тук и там тревица с Гхалиб. Асил беше легнал. Шакара седеше до него, облегната на врата му, и сплиташе гривата в плитки, виейки в тях виолетки. Враният се протягаше от време на време да пощипне приятелски ръката й с устни. Поспрях се да ги наблюдавам, после отидох да седна при тях.
Не беше нещо неотложно онова, което исках да обсъдя с Шакара. Исках само да й съобщя кой ще дойде утре. Но когато го сторих, в мен сякаш се отвори всичко заключено, за да бъде видяно, проучено, потвърдено или отхвърлено от нея. Говореше малко, и то само когато я попитах. А казаното от нея звучеше безкористно, скромно, но същевременно твърдо, категорично и сигурно. Все повече съзнавах, че носи в себе си нещо безкрайно велико, красиво, бистро. Замислих се как ли да го нарека. Определено беше онова, което ние "образованите" наричаме възгледи за света и живота и все пак беше нещо много, много повече! Нейните възгледи се простираха и над съвсем други съкровища от онези, които ни предлагат така нареченият "свят" и мнимият "живот". Говорейки сега с нея, пред мен отново изплува мигът, в който я видях за втори път от болничната си постеля. Седеше недалеч от вратата сред растителната зеленина. Бяла беше дрехата й. Воалът бе отметнат назад. Тъмната коса се спускаше в дълги, тежки плитки. Изящните пръсти се плъзгаха по струните на сандурах. Можем ли да сравним едно човешко същество с поема? Та нали казват, че човекът бил най-прекрасната поема в цялата вселена. Ако не най-прекрасното, то определено едно от най-благонравните виждах сега тук!