Проклятието на Анжелик

Очите й казваха, че е ден, но тялото й не искаше и да знае.

В момента имаше чувството, че е направена от тънко чупливо стъкло, което може да се строши от всеки силен шум или неволно раздрусване.

Но пък си беше у дома. Или поне толкова близко до дома, на колкото отстоеше миниатюрното летище на остров Хатерас. Оставаше й само едно кратко пътуване с кола, след което, закле се Тейт, щеше да избягва всичко, което се движи, поне за следващите двайсет и четири часа.

Размърда се внимателно и посегна към сака си. Консервената кутия с перки, която бе хванала в Норфолк, беше празна, с изключение на нея и пилота. Веднага щом спряха, той се обърна назад и вдигна палец — жест, който тя му върна унило с още по-унила усмивка.

Знаеше, че има много да премисля, но умът й просто не искаше да се включи. Откакто бе открила връзката с Вандайк, я бе пришпорвала острата необходимост да се върне вкъщи. Сякаш съдбата се бе намесила. Тъкмо стягаше багажа си, когато баща й се обади с молба да се прибере веднага щом й бъде възможно да се оттегли от експедицията.

Е, беше се оттеглила. За рекордно време.

Оттогава не бе правила нищо друго освен да работи и да пътува, открадвайки си по няколко часа сън. Надяваше се Вандайк вече да е научил, че тя се намира на хиляди мили от поста си. Надяваше се да е разбрал, че го е надушила.

С куфарчето в едната ръка и сака, преметнат на рамо, тя слезе по тясната стълбичка и стъпи на пистата. Коленете й се подгъваха и тя с благодарност сложи тъмните очила, които спираха блясъка на облещеното слънце.

Видя ги почти веднага — махаха й жизнерадостно, докато тя чакаше пилота да извади куфара й от товарната секция.

Колко малко се бяха променили. Е, може сивите нишки в косата на баща й да бяха повече и отпреди, но и двамата бяха изправени, стройни и хубави. И двамата се хилеха идиотски, хванати за ръка, докато й махаха.

Половината от натрупаната по пътя умора се изпари само като ги гледаше.

„В какво, за бога, сте се набъркали?“ — чудеше се тя. Тайни, за които не можело да се говори по телефона. Заговори, планове, приключения. Онзи проклет амулет и дважди проклетият кораб. Проклетите Ласитърови.

Не ентусиазмът на Рей по повод подновеното му сътрудничество с Ласитърови бе онова, което бе натежало на везните в полза на пристигането й директно на Хатерас вместо в собствения й апартамент в Чарлстън. Само се надяваше той да я бе послушал и да е отложил разговора си с Матю. За нея бе неразбираемо защо някой от тях би искал да повтори онова ужасно лято.

Е, вече беше тук. Тя грабна дръжката и куфарът с колелца се затъркаля след нея. И щеше да вкара малко здрав разум в главите на чудесните си, но твърде наивни родители.

— Ох, слънчицето ми. Слънчицето ми, колко е хубаво да те видя! — Марла се метна на врата й и я притисна силно към себе си. — Толкова време мина! Този път те нямаше почти година.

— Знам. Домъчня ми за вас. — Тя се засмя и остави сака да се свлече от рамото й, така че да може да прегърне и баща си. — И за двамата. А вие изглеждате страхотно! — Тя се откъсна от прегръдката им, отстъпи крачка назад и ги огледа от главата до петите. — Направо страхотно. Мамо, косата ти е друга. Почти толкова къса, колкото беше моята преди.