Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Междувременно, оказала се лишена и от Франшу тъй скоро след напускането на Като, майка ми изпадна в отчаяние и цяла пламна в люта неприязън към баща ми. От зори до мрак, та дори и нощем, тя дотолкова му додяваше със злъчните си упреци, че баща ми препускаше от стая в стая така, сякаш по петите го гонеха най-малко десетина дявола. „Право казваше, Жан — доверяваше се той на Совтер в Мисловника си, — пазвата скри от погледа ми медальона, но ето че сега виждам и обратната му страна.“ Положението стана още по-нетърпимо, когато побратимството реши да замести Франшу, като нае за камериерка на майка ми Тоанон, едно девойче от Таниес, което пастор Дюроа беше приобщил към новата вяра. Едва-що разбрала обаче, че са й дали за прислужница еретичка, Изабел я възненавидя и я подложи на ужасен тормоз, бълвайки насреща й безброй ругатни, като я наричаше „патка, скудоумница, тъпачка, дрипла, блудница, пачавра, мръсница“, и как ли не още. Веднъж с очите си видях как докато Тоанон й държеше огледалото, за да се натъкми, майка ми избоде ръката й до кръв, за да я накаже, задето е мръднала. И само подир месец подобни изтезания, постоянно шамаросана, бъхтена с бастун, оскърбявана и цяла изпободена, Тоанон със сълзи на очи си събра багажеца и напусна.
— Госпожо — заяви баща ми, — ако продължавате да се вдетинявате, то наместо камериерка ще ви назнача гувернантка!
И тогава видяхме в Мепеш да пристига не жена, а женище като канара — една хугенотка-мъжкарана, мустаката и толкоз набита, та чак четвъртита, със строг поглед и винаги сурово свити устни, която надвишаваше майка ми с цели две глави и посрещаше ругатните й с най-невъзмутимо презрение. В продължение на две седмици Изабел доста се колеба дали да я зашлеви — дотолкова широкото, стърчащо високо над нея лице на новата камериерка й се струваше недосегаемо. Но едно прекрасно утро битката най-сетне се разрази в стаята й.
— Алазаис — заповяда майка ми, — пренеси тази маса ето там!
Без думица да продума, Алазаис вдигна тежката маса като перце и я постави там, където й бяха наредили.
— Не, премислих! — възкликна Изабел. — Това място никак не й подхожда. Премести я по-добре тук!
Алазаис отново се подчини.
— Не, и тук не става! — не мирясваше майка ми. — Отнеси я в ей онзи ъгъл!
Алазаис и този път се подчини, но когато Изабел зина, за да й нареди отново да премести масата, тя я сряза с грубия си глас:
— Стига сте лукавствали, госпожо! По дяволите вашите капризи! Масата ще си остане там, където е сега!
— Голтачка! Нима се осмеляваш да ми се зъбиш! — кресна извън себе си от гняв майка ми и като грабна бастуна, понечи да я удари.
Без обаче и крачка да отстъпи назад, Алазаис пипна бастуна, изтръгна го от ръцете на Изабел, строши го одве в коляното си и изхвърли половинките през прозореца. Той гледаше към заобикалящия Мепеш водоем и в продължение на повече от месец цялата ни прислуга, при това не без известно, макар и потайно наслаждение, се любуваше на двете носещи се по водата парчета дърво.
Изабел нададе такъв писък, че баща ми тутакси притича и в момента, в който отвори вратата на стаята й, видя как пребледняла като платно, рошава и с изцъклен поглед, майка ми връхлита Алазаис с малък кинжал в ръка. Но снажната камериерка дори не помръдна, а ловко я спипа за китката й тъй й изви ръката, щото кинжалът отхвръкна и се заби в пода, откъдето баща ми веднага го вдигна.
— Господине — изкрещя майка ми, — ако таз безочлива мръсница не напусне замъка още сега, ще си отида аз!
— Седнете, госпожо, и престанете да вдигате врява! — сопна й се баща ми с нетърпящ възражение глас. — Щом вече се е стигнало дотам, че напирате и людете ни да колите, то мисля, че наистина ще е по-добре вий да си отидете! Защото знайте, че ако бяхте имали нещастието да убиете камериерката си, щях незабавно да ви предам на сарлатските съдии, за да гниете в затвора до края на дните си!
— Ах, господине, добре виждам, че вече не ме обичате! — промълви Изабел и отчаяно закърши ръце, а от очите й рукнаха сълзи.
— Дори напротив, за нещастие! — отвърна унило баща ми и се отпусна на един стол с измъчен и горестен вид, който оказа върху майка ми много по-силно влияние, отколкото всички упреци на земята, взети заедно. Сетне с въздишка добави: — Така е, уви, защото ако не ви обичах и миг повече не бих търпял лудостите ви.
— Та нима наистина съм чак толкова луда, мили мой Жан? — възкликна майка ми и като се хвърли на пода, прегърна нозете му.