Смъртоносна гледка
- Автор: Пиърсън Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносна гледка». Краткое содержание книги:
— Нали точно това правихме досега?
— Открий го — повтори Коутс. Свали ръкавицата си и внимателно докосна обгорената кожа на лицето си. По пръстите му остана жълта гной и той я избърса в панталона си. Раната имаше нужда от обработка и лечение и това бе основната причина, поради която той искаше да върне ветеринаря в хижата. — Той се движи пеша през снега. Ние сме с моторна шейна. Ти майтапиш ли се, по дяволите?
— Но с кучетата… — каза Гиърбокс.
— Не можем да ги чакаме. Губим ценно време.
— Но Бил каза…
— Майната му на Били! Ако кучетата дойдат, добре. Но с всяка изминала минута той се отдалечава все повече и повече. И знаеш ли кое е по-лошото? По-лошо е, ако вземе да умре там някъде. Щом казвам, че ни е нужен, значи е така!
— Отворен съм за всякакви предложения — каза Гиърбокс.
Коутс бавно се обърна и Гиърбокс се сви от страх. Секирата се поклащаше като махало в ръката му.
— Повече от десет пъти сме обходили пътя и в двете посоки — заоправдава се Гиърбокс. — Както и дивечовите пътеки. Без кучета едва ли ще успеем.
— Майната им на кучетата! — Внезапно го осени идея. — Добре — каза Коутс малко по-спокойно. — Помниш ли, като ни се изплъзна онази котка в Източен Орегон?
— Аха — кимна Гиърбокс.
— Ще разделим района на участъци и ще търсим наред. Рано или късно ще се натъкнем на дирите му. Не може да е отишъл далеч.
— Добре — каза Гиърбокс. Не звучеше много уверено.
— Аз не мога да пропусна срещата си с нея. Слушаш ли ме изобщо? Ако тя донесе бидона, както я помолих, в рамките на една седмица целият свят ще чуе за Самакините. Там съхраняват… колко… поне десет хиляди такива бидона? Двайсет? И всичките са пълни с „нискорадиоактивни отпадъци“ — каза Коутс и сви пръсти във въображаеми кавички. — Да не мислиш, че ще усетят липсата на един? Такова нещо не е правено никога досега. По дяволите, това даже няма да е новина, а повратен момент в историята.
Лицето му се разтегли в широка усмивка, което за пореден път му причини мъчителна болка. Този път обаче си струваше.
44.
Единственият шанс на Марк Ейкър да се изплъзне от преследвачите си бе да намери река. Така нямаше да оставя дири, дори ако го преследваха с кучета. Стараеше се да се движи под короните на дърветата, където снежната покривка бе оскъдна. Зад себе си влачеше клон, за да изтрива следите си. Когато дърветата бяха разположени близо едно до друго, успяваше да измине петдесетина метра, без да оставя никакви отпечатъци. Но после отново се изправяше пред дълбоките преспи, които го принуждаваха да разкрие маршрута си. Ако беше лято, щеше да е почти невъзможно да го проследят, нямаше да му се налага да се бори с природните стихии и щеше да разполага с изобилие от храна и вода. А сега бе потен, премръзнал, гладен и жаден и се въздържаше да използва откраднатите от хижата провизии. Възнамеряваше да ги пази колкото се може по-дълго.
До ушите му достигна звукът, от който бягаше цял ден — далечен вой на моторна шейна. И не близостта на преследвачите му го тревожеше, а тяхната упоритост.
На петдесетина метра вдясно от себе си забеляза скално възвишение, което започваше ниско и постепенно се увиваше като пояс около невисок хълм. Вниманието му бе привлечено от тъмния полукръг, който се виждаше по средата. Осени го идея. Ако успееше да се покатери на оголените от вятъра скали, нямаше да остави отпечатъци след себе си.
За петнайсетина минути сътвори фалшив маршрут в южна посока от малката горичка наблизо и внимателно се върна обратно по същите дири. После тръгна покрай една голяма пряспа, където снегът бе дълбок едва няколко сантиметра, като продължаваше да влачи боровия клон зад гърба си, за да заличава следите си. Остана изключително доволен от резултата — по нищо не личеше, че е поел в посока към скалите. Започна да се катери по възвишението. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-уверен ставаше, че е измислил успешен начин да заблуди преследвачите си.
Внимателно приближи до тъмната извивка в скалите. Оказа се малка пещера, точно както очакваше. Допълзя до входа съвсем тихо, пъхна глава в отвора и подуши въздуха. Влажният, кисел мирис го изпълни с вълнение и той измъкна от раницата коктейла, който Коутс бе използвал, за да го упои. Щедро напълни спринцовката, стисна я в лявата си ръка и освети пещерата с фенерчето.