Империя в черно и златно

Опита се да види дрънкулките в друга светлина, да им прикачи някакво емоционално съдържание — наследство от мъртвия, плячка по правото на победителя или нещо такова, но не успя. Единствената мисъл, която изскочи в ума й, беше, че като стойност бижутата се равняват на повече пари, отколкото бяха тежали в кесията й някога, дори по цени на черния пазар.

Откакто седна на масата му, Тиниса чакаше кога ще се повдигне другият основен въпрос, кога Синон ще отвори дума за така наречения й дълг към него. Знаеше, че въпросът е неизбежен, но вече бяха минали един ден и една нощ от дуела й с мравкоида, а никой не споменаваше нищо за това. Беше поела невъобразим риск, за да си извоюва място толкова близо до челото на масата, превърнала беше студентските игрички на учебната арена в нещо много сериозно и опасно. „И го направих за Че и за другите.“ Повтаряше си го често, макар това да не го правеше истина.

Синон, разбира се, я покани в леглото си. Не че настоя — очевидно не ставаше въпрос за „такса“, която главатарят прибира от всички жени в Половинковата къща. Просто й даде да разбере, че проявява интерес, и накрая тя се съгласи. Важно беше да затвърди положението си в бандата, а така влиянието й върху главатаря щеше да нарасне. Пък и искаше да го разгледа, да види мраморната му кожа в целия й блясък. Синон разпалваше любопитството й, беше коренно различен от низвергнатите полуродни, които тя познаваше. Оказа се и по-вълнуващ любовник от онези — по-малко на брой, отколкото й приписваше мълвата, — които беше допускала в леглото си досега. Вълнуващ, защото беше по-възрастен от нея, беше опитен и беше опасен. Беше бандит и убиец и сянката му се беше проснала върху живота й. Лягайки с него, Тиниса слагаше ръка върху част от силата му и я контролираше. Игра, стара колкото света.

Въпреки това, докато беше с него, я споходи една неочаквана мисъл. „Дали и със Салма би било същото?“ И за миг се опита да оцвети мраморната кожа в златисто, да замени оттенъка на дъждовно небе с топлия цвят на летен ден.

Сега лежаха заедно в стая в таверна, подбрана от Синон, а десетина от биячите му стояха на пост в общото помещение долу. Отървал се от златото на мъртвеца, Синон отметна глава назад и затвори очи. Би могла да му клъцне гръкляна тук и сега, но подозираше, че Синон само се преструва, а всъщност е нащрек и я изпитва. Паякородните, в края на краищата, имаха определена репутация.

— Задължена си ми — каза той.

— А това не беше ли част от разплащането?

Той отвори очи.

— Това беше между теб и мен, нали? Нещо, от което и двамата извлякохме полза. — За нейна изненада в гласа му се долавяше щипка негодувание. „Мъжете и тяхното его.“ Тиниса го погледна с усмивка.

— Значи съм ти задължена, така ли?

— Мила ми Тиниса. Ти оставяш у хората впечатлението, че няма да се задържиш дълго при нас, че по един или друг начин, по-рано или по-късно, ще ни напуснеш. Имаш си свой собствен път и аз не мога да ти се сърдя за това.