Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Той се изсмя горчиво.
— Да ме изтласка — да, но не и другото. Ако искаха да откупят каменоломната и машините, това поне бих го разбрал. Би имало основа за преговори. Дори бих склонил да я продам на приемлива цена. Но тези копелета — извини езика ми, Челядинке, — тези нещастници, те просто искат да се разкараме. — Видя недоумението й и добави: — Молецородните от Тарн. Само защото обичат да лентяйстват в пещерите си горе, да припяват и да си мрънкат под носовете. И ако някой реши да извлече полза от това място, откачат.
— Молецородни? — попита Че, смръщила чело. — Но аз мислех, че те…
— Че са банда отшелници, които си гледат в пъпа? — довърши вместо нея Елиас. — Не. Помисли, Челядинке. Открай време си имаме проблеми с тях, и то защото са войнолюбива шайка до мозъка на костите си. Не дават да припарим до безценната им планина, а дори когато постигнем някакво съгласие за минните ни дейности, мирясват за няколко години и после откачат на нова сметка. Нападения, грабежи, убийства и саботажи! За саботажите не ми се мисли дори! Може да не разбират нищо от принципите на механиката, но това не им пречи да повредят и най-модерната машина.
— И какво ще правиш? — поинтересува се тя. — Ще пратиш парламентьор да преговаря с тях?
— Не, защото най-вероятно ще го убият — изръмжа Елиас. — Преговарят само когато те решат. Когато им писне да правят бели, слизат при нас. Не, ако зависеше от мен, щях да се съюзя с другите собственици на мини, да съберем заедно въздушна флотилия и да им видим сметката веднъж завинаги. Засега обаче ще докарам няколко балисти, няколко огнехвъргачки и още един взвод арбалетчици, пък да видим дали ще им стиска да се върнат довечера.
И тръгна напушен нанякъде, следван от кохорта нетърпеливи чиновници и бригадири.
Че се обърна към Салма.
— Чу ли това?
— До последната дума — каза той. — И се питам, когато залежите тук се изчерпят и ако Хелерон обърне погледа си на север и настъпи с релсите и с машините си… чудя се каква ли ще е реакцията на моя народ.
— Не е възможно да оправдаваш подобно поведение! — изсъска тя.
Салма вдигна ръка да спре тирадата й и я дръпна настрани, където миньорите и надзирателите нямаше да ги чуват.
— А ти не бързай да отсъждаш, преди да си чула всички страни в конфликта. Моят народ не би търпял това по границата си, а колко време ще мине според теб, преди Хелерон да измисли някакъв повод и да ни натрапи гюрултията си въпреки всичко?
— Салма, говориш за моя народ, за моето семейство. — Думите му я бяха наранили по-силно от очакваното, може би защото откриваше частица истина в тях.
— Е — каза той и вдигна рамене. — Всичко това са празни приказки, защото земите северно оттук вече не принадлежат на Федерацията. — Усмивката му беше толкова горчива, че сърцето я заболя. — Земите северно оттук вече са в пределите на Империята.
13.
Скуто се дотътрузи обратно в работилницата. Преди близо час беше излязъл уж за кратък разговор на ухо с млад мухороден, явно пореден член на агентурата му. Тото използва времето, за да разглоби една от въздушните си батерии, дори му хрумнаха някое и друго подобрение. Не можеше просто да седи и да си клати краката. Ръцете го сърбяха да хване чук и клещи, а и така умът му се отплесваше от тревогите. Стресна се, когато домакинът нахлу в работилницата.
— Е — каза Скуто. — Не знам какво е станало с приятелите ти, но поне осоидите не са ги хванали. Явно и тримата са успели да избягат. Жалко, че не са тръгнали след теб.
— Някаква представа къде са отишли? — попита Тото.
— В Хелерон е почти невъзможно да проследиш нечия диря. Следите изчезват като да са оставени по вода — изтъкна Скуто. — Но аз имам очи и уши навсякъде. Изглежда, едната ти приятелка, паешкото момиче, е отишла на място, където и аз не бих дръзнал да стъпя без въоръжен ескорт. И е прекосила поне две територии пътьом. Тамошните хора не обичат да отговарят на въпроси, но ще видя какво мога да направя. — Той поклати глава. — Ама и вие сте едни. Не знам кое е повече — съобразителността или глупостта ви. Не мога да ви разбера. — Настани се до работния тезгях срещу младежа и шиповете му изстъргаха по дървото. — Подхлъзнали сте осоидите, което е достойно за възхищение, но не сте имали никакъв резервен план и сте се пръснали из града. Къде ви е бил умът?
— Изобщо не очаквахме да възникнат такива проблеми — каза Тото. Уж го изтъкна като разумен довод, но думите прозвучаха кухо дори в собствените му уши.