Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
След малко слезе от колата и разпрегна конете. После им сложи букаите и те заситниха към тревата встрани от пътя. Ричард се навечеря със студено свинско и хляб, сетне разви одеялата и ги разстла на тревата. Сивият здрач се сгъстяваше над долината, а Ричард, вече легнал, се взираше в Небесните пасбища, които щяха да станат негов дом. Ей там в оня край, до хубавата дъбрава — там ще бъде; зад мястото имаше хълм с малък зелен дол, в който сигурно бълбукаше поток. Виделината доби магическа сила. Ричард вече виждаше хубавата бяла къща със спретната градина отпред, а недалеч от нея — бялата кула на резервоара. Прозорците блещукаха и го канеха с жълтите си светлинни. Голямата входна врата се отвори и цяла сюрия деца — най-малко шест — излетя на верандата. В полумрака те започнаха да се вглеждат към хълма, където Ричард лежеше на одеялата. След малко се върнаха в къщата и вратата се затвори зад тях. С това къщата, градината и бялата кула изчезнаха. Ричард въздъхна с доволство и се изтегна. Небето трептеше от звезди.
Цяла седмица Ричард препуска като луд из долината. Накрая купи двеста и петдесет акра; после отиде до Монтерей да уреди документите и когато вече нямаше никакво съмнение, че имотът е негов, потърси архитект.
За шест месеца вдигна къщата, обзаведе я, изкопа кладенец и построи над него резервоарна кула. Още шест месеца наоколо шетаха работници. Земята обаче стоеше недокосната.
Някакъв съсед, разтревожен от тая опака работа, заговори един ден новия стопанин:
— Семейството ли чакате да дойде, господин Уайтсайд?
— Аз нямам семейство — отвърна Ричард. — Родителите ми починаха, а жена още не съм си взел.
— Че тогава за какъв дявол строите такава голяма къща?
— Мисля да живея тук — каза твърдо Ричард. — Не съм дошъл за ден-два. В тази къща ще живеят децата ми и внуците, та и правнуците. В нея ще има да се раждат и да умират много Уайтсайдовци. Поддържа ли се както трябва, тя ще изтрае петстотин години.
— А-а, ясно, разбирам — рече съседът. — Добре го казахте, само че ние тук правим другояче. Първо скършим по-малка къщица, пък като видим, че земята дава, тогава дострояваме. Не е добре да се хвърлят много пари по един имот. Утре ще речете да се преселите.
— Нямам намерение да се преселвам — викна Ричард. — И точно затова строя такава къща. Да не може да я остави никой, нито аз, нито потомците ми. И за още по-голяма сигурност, ще взема мерки да ме погребат тук. Бащиният гроб трудно се зарязва. — Изражението му се смекчи. — Господи, не разбирате ли какво правя? Аз основавам династия, създавам род със своя крепост, която ще остане ако не завинаги, то поне няколко века. И когато градя тази къща, радвам се при мисълта, че из нейните стаи ще шетат моите потомци, че в нея ще се раждат деца, чиито дядовци още не са заченати. В тази къща аз ще заложа семето на традицията. — Докато говореше, очите му искряха и наоколо отекваха само ударите на дърводелските чукове.
Съседът реши, че има работа с луд човек, но изпита някакво благоговение пред неговата лудост. И го обзе желание да я приветствува някак. Да не беше американец, сигурно щеше да докосне с два пръста шапката си. Двамата синове на този човек сечеха дърва на триста мили от Небесните пасбища, а дъщеря му се беше омъжила и живееше в Невада. С една реч, едва създадено, семейството му се беше пръснало.
Ричард използува за къщата червено дърво, което не гние. И я изпипа по подобие на хубавите неградски къщи в Ню Ингланд, само че отдаде дължимото на климата в Небесните пасбища — заобиколи я цялата с веранда. Покри я с шинди, но само временно, после направи поръчка в Бостън и щом корабът с поръчката пристигна, свали шиндите и ги замени с керемиди. За Ричард този покрив беше важен символ. А за хората от долината — гордост. Благодарение преди всичко на него Ричард стана най-личният гражданин в цялата околност. Стабилен човек, я каква къща вдигна! Не е от ония, дето тичат да дирят злато. Я виж, покривът му керемиден. И е учен човек. Изкарал е университет. И парите му пари, такава голяма, богатска къща без пари се не прави. Да, той и само той щеше да управлява този имот, той, основател и патриарх на голям род. С керемиден покрив! Хората заобичаха още повече Небесните пасбища заради този керемиден покрив. Да беше Ричард политически деец с амбиция да се издигне на местна почва, по-хитър ход не би могъл да измисли. При дъжд сивите керемиди лъщяха, а при слънце светеха като стоманено огледало.