Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Аз съм най-новата тук, затова спя в самия край.
Наблюдавам жената на леглото през пътеката. Тя сяда, напълно будна е и контролира тялото си, а през останалото време сякаш също не спи, просто сякаш превключва сама себе си на пауза, докато отново започне да функционира.
Госпожа Койл също се обръща в леглото си, сяда и спуска крака на пода, вдига очи и ме поглежда над останалите спящи.
Мен проверява най-напред.
Без съмнение, за да се увери, че не съм избягала през нощта и не съм отишла да търся Тод.
Не вярвам, че е мъртъв. Не вярвам също така, че е издал на Кмета онова, което му казах за океана.
Трябва да има друго обяснение.
Не мърдам, само гледам госпожа Койл в отговор.
Не съм избягала, мисля. Още не.
Но това е така най-вече поради факта, че изобщо не знам къде се намираме.
Не сме до океана. Изобщо не сме близо до океана, сигурна съм, макар че никой не ми е подсказал с нищо къде сме, защото „потайност“ е ключовата дума в този лагер. Никой не съобщава каквато и да било информация на друг, освен ако не е абсолютно наложително. Това е предпазна мярка, за да не може никой нищо да издаде, ако бъде заловен при поставяне на бомба или при набезите за брашно и лекарства — вече и такива мисии се провеждат, тъй като припасите на Възражението са на привършване.
Госпожа Койл пази информацията, защото тя е най-ценното, с което разполага.
Всичко, което знам, е, че лагерът се намира в изоставена мина, започната — както много други неща на тази планета — с огромен оптимизъм от първите заселници, но изоставена само след няколко години. Около отворите на дълбоките пещери в околните скали са пръснати доста бараки. Някои от тях са новопостроени, други са още отпреди двайсет години: всички те служат за спални помещения, за зали за събрания, за трапезарии и за каквото още се сетите.
В пещерите — поне в онези, в които няма прилепи — са складирани храните и другите припаси, те никога не достигат и винаги са строго пазени от госпожа Лоусън, която все така жали за дечицата, които е изоставила в града, и залива с жалбите си всеки, който я помоли за още едно одеяло.
Дълбоко под пещерите са минните галерии, в началото са копаели в търсене на въглища или каменна сол, но тъй като не намерили нито едното, нито другото, започнали да търсят диаманти или злато, сякаш някой има нужда от тях на тази планета. Сега в мината са скрити експлозивите и оръжията. Не знам как са ги докарали до тук, не знам дори изобщо откъде са ги взели, но ако лагерът бъде открит, оръжията ще бъдат взривени, вероятно изтривайки от белия свят и всички нас.
Но засега няма нужда от това, лагерът се намира до естествен кладенец със сладка вода, скрит дълбоко сред горите. Единственият подстъп към мината е между скалите и дърветата, през мястото, откъдето дойдохме ние с госпожа Койл, пътят е толкова стръмен и труден за преодоляване, че всеки нападател ще бъде чут, далеч, преди да стигне лагера.
— А нападателите ще дойдат — каза ми госпожа Койл още първия ден. — Просто трябва да сме сигурни, че сме готови да ги посрещнем.
— Защо още не са дошли? — попитах. — Сигурно много хора знаят, че тук има изоставена мина.
Тя само ми намигна и потупа с пръст едната си ноздра.
— Това пък какво означава? — казах.
Но повече нищо не узнах, защото информацията е най-ценното, с което разполагаме, сещате ли се?
На закуска получавам обичайното студено отношение от Теа и останалите познати помощнички: нито една от тях не ми продумва, все още ме винят за смъртта на Мади, винят ме за това, че по някаква тяхна си логика се явявам предателка, а доколкото разбирам, ме обвиняват и за цялата проклета война.
Не че ми пука.
Защото не ми пука.
Оставям ги в трапезарията и изнасям чинията със сива овесена каша в студената утрин, сядам на една скала до отвора на най-близката пещера. Ям и наблюдавам как лагерът бавно се пробужда, стяга се и се приготвя да върши онова, което терористите вършат денем.
Най-голямата изненада за мен беше да видя колко малко хора всъщност има тук. Може би стотина души. Толкова. Това е то могъщото Възражение, което причинява такива неприятности в Ню Прентистаун, като взривява разни неща. Сто човека. Лечителки и помощнички, бивши пациентки и разни непознати, мнозина изчезват нощем и се завръщат на сутринта, има и такива, които въртят целия лагер, грижат се за няколкото коня, които Възражението притежава, за воловете, които теглят каруците, за кокошките, които снасят сутрешните яйца и за милион още други наложителни неща.