Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Една нощ Адаир се събуди, усетил чуждо присъствие в стаята си. Докато палеше свещта, знаеше, че не е сам, но въпреки това се стресна, когато видя лекаря да стои до леглото му.
Сърцето му заби силно, когато си припомни на какви ужасии е способен този човек.
— Господарю, изненадахте ме. Имате ли нужда от моите услуги?
— Не съм те виждал отдавна, Адаир. Исках да те проверя, но се кълна, че едва те познах — каза онзи с дрезгавия си глас. — Животът тук ти се отразява добре. Пораснал си. Станал си по-висок и по-силен.
В очите му проблесна старото изкушение, което Адаир не искаше да вижда.
— Научих много, откакто съм тук — отвърна младежът. Искаше да покаже на лекаря, че не е мързелувал, докато е бил далеч от погледа му. — Имението ви е великолепно. Не разбирам как понасяте да сте далеч от него.
— Животът тук е прекалено спокоен за моя вкус. Мисля, че е времето сам ще се увериш. Но дойдох тук тази вечер, за да ти кажа, че няма да останем още много дълго. Лятото наближава бързо и аз трябва да се върна в Унгария.
Думите на стареца разтревожиха Адаир. Знаеше, че това време ще свърши, но си бе позволил да помечтае, че може да продължи вечно. Опита се да скрие паниката си.
Междувременно старецът се приближи още повече до леглото и се взря в лицето му. Пресегна се, отметна одеялото и откри гърдите и корема на Адаир. Младежът събра сили, за да понесе докосването му, но то не идваше. Старецът само гледаше младия мъж, желанието му бе доловимо, но изглеждаше доволен само да попива с очи тялото му. Или може би зрелостта на Адаир го отблъскваше, защото след минута се обърна и излезе от стаята.
23.
Адаир очакваше, че след завръщането им в къщата на лекаря животът ще продължи както преди, но това се оказа невъзможно. Прекалено много неща му се бяха случили. Той бе завладян от идея, която не можеше да прогони от главата си, особено през деня, когато старецът не беше наоколо и не заемаше цялото му внимание. Младежът не можеше да забрави видяното в имението на възрастния мъж: масивната крепост, изобилните поля, съкровищата, слугите, крепостните селяни… Липсваше само господар, а на пътя му имаше единствено две прости пречки: печатът, скрит вече някъде в къщата, и смъртта на стареца.
С малко постоянство печатът можеше да се намери. Но убийството на стареца беше друга работа. Адаир го бе обмислял толкова много пъти през годините на затворничеството си, беше го преобръщал в ума си и анализирал всяка подробност, но накрая винаги го отхвърляше като налудничава мечта. Когато господарят му посягаше от гняв или от лъст, слугата потискаше унижение го си, като се кълнеше, че някой ден ще го накара да си плати. Но споменът от жестокия побой с ръжена и месеците възстановяване след него го възпираше да действа.
От онзи бой обаче минаха години и Адаир значително порасна. Лекарят вече не вдигаше толкова често ръка и макар да продължи да гледа момчето с желание, задоволяваше похотта си много по-рядко и премерено. А то от толкова отдавна таеше омраза към стареца, че за него тя вече бе станала естествена като дишането. Мисълта му беше вече по-остра, а нуждата от отмъщение — по-силна и категорична.
Не осъзнаваше колко много се е променил до вечерта, в която трябваше да погребе още една мъртва девойка. Погледна красивото й тяло и си даде сметка, че и последното табу е паднало. С лекота можеше да похити безжизнения труп, но това, което всъщност искаше, бе да опустоши мъртвото тяло на лекаря, преди да го зарови в пръстта. И още нещо — щеше да го направи с удоволствие. Не изпитваше страх или отвращение. Беше се разделил и с последната си частица човечност. Всичките му скрупули бяха обелени от него пласт по пласт, като кожа на дивеч от методичен ловец. Превърнал се беше в достоен съперник на стареца и тази мисъл го направи щастлив за първи път от години.