Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Знаменита игра — добри прояви — майсторски удари — рече непознатият, щом двата тима нахълтаха в палатката след края на мача.
— Играли ли сте крикет, сър? — запита мистър Уордл, който много се забавляваше от неговата словоохотливост.
— Дали съм играл крикет? Иска ли питане — хиляди пъти — не тука — на Антилите — вълнуващо нещо — гореща работа — много.
— Климатът не е ли много топъл за подобни занимания? — забеляза мистър Пикуик.
— Топъл! Безумно горещ — пламтящ — изгарящ. Веднъж играем мач — една вратичка — с моя приятел, полковника — сър Томас Блейзоу — кой ще има най-много пробези. Печеля жребия — аз пръв отбранявам — седем часа сутринта — шестима туземци да ловят топката — почна играта — развихрям се — страшна горещина — туземците всички припадат — изнасят ги — поръчвам нова половин дузина — също припадат — Блейзоу хвърля — подкрепят го двама туземци — не може да ме отстрани — и той припада — отстранявам полковника — не ще да се предаде — верният му помощник — Куанкоу Самба — той единствен остава — слънцето гори, бухалката цяла в плюски, топката едва не пламва — петстотин и седемдесет пробега — поуморявам се — Куанкоу събира последни сили — успява да ме отстрани — вземам баня и излизам да обядвам.
— А какво стана с… как-му-беше-името, сър? — запита един възрастен джентълмен.
— Блейзоу?
— Не, другият джентълмен.
— Куанкоу Самба?
— Да, сър.
— Горкият Куанкоу — не можа да го преживее — хвърля, хвърля срещу мене — а после — хвърли топа; той умря, сър. — Тук непознатият завира лице в един кафяв пръстен съд, но дали за да скрие вълнението си, или да изпразни съдържанието му, това ние не бихме могли да твърдим с положителност. Със сигурност знаем единствено, че той изведнъж спира, дълбоко и продължително си поема дъх и се заглежда загрижено в двама от най-видните представители на клуба „Дингли Дел“, приближили се към мистър Пикуик с думите:
— Ние се каним да идем на скромна вечеря в „Синият лъв“, сър; надяваме се, че вие и вашите приятели ще дойдете с нас.
— Между нашите приятели ние, разбира се, броим и мистър… — рече мистър Уордл и погледна към непознатия.
— Джингл — отвърна този пъргав джентълмен, доловил веднага положението. — Джингл — Алфред Джингл, ескуайър, Нохолски, от Ноууеър49.
— Ще дойда естествено, с най-голямо удоволствие — рече мистър Пикуик.
— Също и аз — добави мистър Алфред Джингл и хващайки под ръка мистър Пикуик от едната си страна, а от другата мистър Уордл, прошепна поверително в ухото на първия джентълмен:
— Дяволски хубава вечеря — студена, но знаменита — надзърнах в залата тази сутрин — птици, пайове и разни подобни благини. — Мили хора тия — възпитани хора — много.
Не бяха необходими никакви други допълнителни покани и всички на групички от по двама-трима се отправиха към града, а след четвърт час се бяха вече настанали в големия салон на странноприемницата „Синият лъв“, Мъгълтън — мистър Дъмкинс изпълняваше обязаностите на председател, а мистър Лъфи — тия на помощник-председател.
Чуваше се разпален говор, тракане на вилици, ножове и чинии, докато трима едроглави келнери сновяха нагоре-надолу, а питателните ястия бързо изчезваха от масата. И за цялата тази гюрултия шегаджията мистър Джингл допринасяше поне колкото шестима други сътрапезници. Когато всеки се нахрани до крайните си възможности, покривката бе вдигната и върху масата бяха поставени шишета, чаши и десертът, а келнерите се оттеглиха, за да „разчистват“ или с други думи да обсебят за свое лично ползуване и допълнителен доход остатъците от храната и напитките, на които успееха да сложат ръка.
Посред всеобщото жужене един дребничък човек бе останал съвсем тих, а важният му вид гласеше: „Какво ще ми разправяте на мене — аз по-добре ги разбирам от вас.“ В моменти, когато разговорът стихваше, той се оглеждаше наоколо, сякаш възнамеряваше да каже нещо от извънредно голямо значение. От време на време се покашлюваше рязко с някакво неописуемо величие. Най-после, в един миг на относително смълчаване, дребничкият човек извика с много висок тържествен глас:
49
Ескуайър Нохолски, от Ноуеър — благородник, без замък, отникъде.