Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Той чужденец ли е? — запита Кленъм и се надвеси напред да го види.
Сред обяснения от рода на: „Французин, сър!“ „Португалец, сър!“, „Холандец“, „Прусак, сър!“, и други противоречиви сведения, той долови един слаб глас, който искаше на италиански и на френски малко вода.
Наоколо подеха съчувствено; „Ах, бедничкият, казва, че ще умре; и нищо чудно!“, а Кленъм помоли да му сторят път, като обясни, че разбира езика на нещастника. Незабавно го избутаха напред да говори с него.
— Първо, той иска малко вода — обясни Артър, като се оглеждаше. (Неколцина добряци се втурнаха да донесат.) — Зле ли сте ранен, приятелю? — обърна се той на италиански към лежащия на носилката.
— Да, сър, да, да, да. Кракът ми, кракът ми. Но колкото и да ми е зле, как ми е драго да чуя милия език.
— Вие сте пътник, нали? Чакайте! Ето водата! Позволете да ви дам малко.
Положили бяха носилката върху куп павета. Тя беше доста високо от земята и като се понаведе, с една ръка той привдигна главата, а с другата поднесе чашата към устните му. Дребен, набит, мургав човек, с черна коса и бели зъби. Живо лице, личеше си от пръв поглед. В ушите — обици.
— Сега е по-добре. Вие сте пътник, така ли?
— Точно така, сър.
— За пръв път идвате в този град?
— Да, да, за пръв път. Пристигнах през тази злополучна вечер.
— От коя страна?
— От Марсилия.
— Гледай ти! Аз също! Почти толкова чужд за този град, колкото сте и вие, макар да съм роден тук, и аз пристигнах от Марсилия неотдавна. Не се отчайвайте. — Човекът го изгледа умолително, когато той се изправи, след като бе избърсал лицето му и внимателно бе завил с палтото гърчещата се фигура. — Ще стоя край вас, докато ви се окаже помощ. Смелост! Няма да мине и половин час и ще се почувствувате много по-добре.
— Ах! Altro, altro! — извика бедният дребен човек недоверчиво, а когато го привдигнаха, размаха дясната си ръка и направи с показалеца си отрицателен жест.
Артър Кленъм се извърна, тръгна край носилката и докато стигнаха до близката болница „Свети Вартоломей“, не престана да подхвърля утешителни думи. Вътре не пуснаха друг освен носачите и него, спокойно и методично сложиха ранения върху масата и с него внимателно се зае един хирург, който беше наблизо и се появи бързо, като самото Нещастие.
— Той не знае думичка английски — каза Кленъм. — Зле ли е ранен?
— Чакайте първо ние да видим — отвърна хирургът, продължавайки да го преглежда с някакво деловито удоволствие, — че тогава ще кажем и на вас.
След като опипа крака с един пръст, с два пръста, с една ръка, с две ръце, отгоре и отдолу, нагоре и надолу, насам и нататък и като възклицаваше одобрително към някакъв джентълмен, който се беше присъединил към него, хирургът потупа най-сетне пациента по рамото и каза:
— Няма да боли. Ще се оправи чудесно. Случаят му е доста тежичък, но засега няма да го караме да се разделя с крака си.
Кленъм преведе на пациента, който бе изпълнен с благодарност и с присъщия му несдържан маниер целуна няколко пъти ръцете и на преводача, и на хирурга.
— Както изглежда, нараняването е сериозно, нали? — запита Кленъм.
— Да-а-а! — отвърна хирургът със замечтаната радост на художник, съзерцаващ творбата върху статива си. — Да, доста. Има счупване с разкъсване над коляното и едно с разместване — долу. И двете са чудесни. — Той отново потупа пациента по рамото, като че ли наистина го намираше за прекрасен човек, достоен за най-големи похвали, защото си е счупил крака по начин, интересен за науката.
— Говори ли френски? — запита хирургът.
— О, да, говори френски.
— Е, значи, тогава тук ще му е лесно. Ще трябва само малко да потърпиш като истински смелчага, приятелю, а после ще си тръгнеш, все едно, че нищо не е било — допълни той на този език: — А сега я да видим дали няма нещо друго и как са ни ребрата.
Нямаше нищо друго и ребрата ни бяха здрави. Кленъм остана — бедният замръкнал странник го помоли за това, — докато всичко, каквото можеше да се направи, бе направено сръчно и незабавно, и седя край леглото, на което раненият беше пренесен, докато той задряма. Тогава му написа няколко думи на визитната си картичка с обещание да се върне на другия ден и остави да му я предадат, когато се събуди.