Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
А ето че сега мястото й и тя самата бяха застрашени.
Налагаше се да измисли ответен ход.
— Няма да се оставя да ме пожертват като гергьовско агне! — заяви решително тя, обръщайки се към някаква пасторална картина на стената, на която бе изобразена пасяща овца с агнето си под дебнещия взор на вълк, който се навърташе наблизо. — Няма да се оставя да ме излапа вълкът!
Можеше спокойно да говори на глас, беше сама в стаята.
Една жена отвори вратата и й направи знак да влезе в кабинета, който силно ухаеше на момина сълза — дезодорант, който слагаха в някои тоалетни. Тежка, изкуствена миризма. Жената крепеше на чинийка чаша чай и прошепна, преди да се оттегли, доста е чепат, сама ще се убедите.
Мъжът, седнал на бюрото, не беше нито красив, нито грозен, нито дебел, нито слаб, нито млад, нито стар. Поредният невзрачен тип. Друг доктор от породата на Клечко или Съчко. Дали защото медицината се учи най-дълго, с годините докторите излиняват и стават такива едни безцветни?
Той я изгледа студено и преценяващо от долу до горе и тя гордо впери поглед в очите му, които я избягваха. За разговора си беше върнала естествения цвят на косата. Не беше червена, синя, жълта, а най-обикновено кестеняво.
Той се обърна към асистентката си с пронизителен и остър тон:
— Отдавна ли кисне пакетчето чай в чашата, или току-що сте го сложили?
— Току-що го сложих.
— В такъв случай отнесете чашата и ми я донесете, когато чаят се е запарил.
— Защо?
— Защото не зная къде да дяна пакетчето!
— Ами… затова донесох чинийка, за да сложите в нея пакетчето, след като го извадите от чашата.
— А, добре тогава. Смачканото пакетче не е приятна гледка! Трябваше да се сетите!
Той сви устни и вдигна една вежда, сразен от мисълта, че всичко се крепи на крехките му плещи — изкуството да запарваш чая и разговорът с кандидатка, която бе преценил от пръв поглед.
Обърна се към Ифижени, взе една писалка, отвори някакъв бележник и директно започна да я разпитва, без никакво предисловие:
— Семейно положение?
— Разведена, с две деца.
— Разведена, която живее сама, или разведена, която съжителства с партньор — повтори той, без да вдига поглед от бележника.
Ифижени разкопча едно копче на палтото си и от гърдите й се откъсна дълбока въздишка. Докога щяха да й задават този въпрос? Този мъж е като надраскана грамофонна плоча. Или това е неговият начин да ми обясни, че съм само една уплашена мишка, тръгнала да изкрънка нещо за препитание. Че завися единствено от неговото благоразположение.
— Ами ако ви отговоря, че живея сама? Допада ли ви такъв отговор?
— Би било учудващо на вашата възраст!
— И защо?
— Сладка сте, симпатична сте. Да не би нещо да не сте наред?
Ифижени го изгледа, зяпнала, и предпочете да не отговаря на въпроса. Ако отговоря, помисли си, ще наприказвам грубости, затова ставам и си тръгвам, не съм в състояние да участвам повече в такъв разговор.
— Оправяте ли си леглото сутрин, след като станете? — продължи той, почесвайки се по показалеца.
— Не, но това не са въпросите, които трябва да задавате! — възнегодува Ифижени.
— Показателни са за характера ви. След като ще прекарваме известно време заедно, бих искал да разбера що за човек сте.
— Няма да ви отговарям. Въпросите ви не са релевантни.
Тази дума я бе научила от госпожа Кортес, не всеки би я употребил. Да разбере с какъв човек си има работа, след като това го човърка.
Мъжът драсна нещо в бележника си и продължи да задава все по-нерелевантни въпроси.
Последният филм, който сте гледали? Последната книга, която сте прочели? Можете ли да я разкажете накратко? Най-големият успех в живота ви? Най-дълбокото разочарование? Колко точки имате в шофьорската книжка? Какви оценки имахте по диктовка в началния курс?
Ифижени хапеше бузата си отвътре, опитвайки се да не се поддаде на кипналия гняв. Асистентката мълчеше, но леката усмивка на устните й намекваше, че няма лесно да бъде заменена от тази упорита устатница. Телефонът иззвъня и тя отиде да го вдигне.