Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
„Охо! Много си набрал, страшна работа!“
„А като се напуши, застава на колене и ходи на четири крака, и казва, ега ти, сигурно е ужасно да си куче инвалид! Не стига, че по рождение трябва да ходиш на четири крака, ами ако си останал с един по-малко, ега ти кошмара! Съвсем обезумява.“
„Ела у нас, ще се разсееш малко…“
„Ще видя какво мога да направя. Писна ми, ако знаеш как ми писна! Дано по-скоро всичко това свърши! Само дето не виждам как може да свърши добре.“
„Не говори такива работи. А в училище как е?“
„Там нещата са наред. Единственото място, където имам мира. Само да не бяха изцепките на Домисий. Учителите я наказват яко, защото не признава никакви правила.“
„Хората знаят ли? За вас?“
„Не вярвам. Във всеки случай пред мен не говорят. Така е за предпочитане. Само това оставаше, да…“
„Опитай да дойдеш за Коледа. Аз ще попитам мама, ти, от своя страна, гледай да го уредиш с майка ти.“
„Окей. Оставям те, защото тя затвори и ще дойде да наднича зад гърба ми! Чао!“
Нито една мила дума. Нито една дума на влюбен младеж. Нито една думичка, която да сгрее душата й. Толкова беше гневен, че вече не й говореше с красиви думи, както преди. Край на въображаемите пътешествия. Не си казваха, хайде, отиваме във Венеция и после ще се целуваме под балкона на Капулетите във Верона. Всеки си стоеше сам в своя ъгъл. Той с грижите си, майка си, сестра си, Плешивия, тя, изгаряща от желание да й говори за нея. Да й каже, че е красива, че в стомаха му пърхат пеперуди, като мисли за нея, и всичко останало.
Как искаше да му помогне да се освободи от неприятните мисли, които се въртяха в главата му.
Той се чувстваше отговорен за майка си, за сестра си, за сметките. Беше хванат в капана на един нов, напълно непонятен начин на живот, беше тотално объркан.
Единствено аз мога да му помогна да се ориентира, въздъхна Зое.
Почувства се силна и устойчива като стрелката на компаса, която неизменно сочи на север.
Погледна пакета с „Малкият ученик“, бутна го и от него изпадна една бисквита. Поднесе я към устата си, но се отказа, повика Дю Геклен и му я подаде.
— На теб не ти пука дали ще надебелееш, нали… Пък и няма опасност да пъпчасаш. Така си е, кучетата никога нямат пъпки.
Нямат нито пъпки, нито любим, който да ги натъжава. Една бисквитка ги прави щастливи. Облизват се и въртят опашка. Само дето Дю Геклен няма опашка. Не можеше да се разбере кога е доволен. Освен ако не се вгледаш в очите му.
Тя скочи от стола и изтича да попита майка си дали Гаетан може да дойде у тях за Коледа.
Ифижени седеше в кухнята, сложила официалната си чанта на коленете, красива чанта, имитация на крокодилска кожа, с красива закопчалка, имитация на марката „Ермес“. Нужно бе да се вгледаш много отблизо и много внимателно, за да видиш, че е от изкуствена кожа. Косата й бе боядисана равномерно и дюс, затова Зое не я позна веднага. Освен че не беше както обикновено в цветовете на дъгата, косата й не хвърчеше на всички посоки. Бе сресана гладко и падаше от двете страни на лицето й като воал, който напомняше прическите на вдовиците от древността.
Разказваше на Жозефин за разговора си с подолога и очевидно беше ужасно раздразнена.
— Под претекст че си търсиш работа, трябва ли да се оставяш да те третират като добитък, а, госпожо Кортес? Кажете ми…
— Не. Имате право, Ифижени. От изключително значение е да си запазиш достойнството.
— Хм! Достойнство! Отживелица!
— Напротив! Трябва да го възродим. Не сте се оставили да ви се налагат и сте постъпили много правилно.
— Достойнството има висока цена! Сигурно няма да ме вземе на работа. Не проявих достатъчно покорство, ама и той ми задаваше едни въпроси! Не можех да постъпя другояче, освен да му отговоря, че не е негова работа…
Двете жени се умълчаха. Ифижени си играеше със закопчалката на чантата си от крокодил менте, а Жозефин хапеше устни, напъвайки се да й измисли някакъв спасителен ход. По радиото в кухнята свиреха джаз и Зое позна тромпета на Чет Бейкър. Съсредоточи се, за да чуе заглавието на парчето и да провери дали не е сбъркала, обаче гласът на Ифижени заглушаваше журналиста:
— И сега, госпожо Кортес, какво правим?