Търсенето на скритата истина

- Онова, което чу преди всички тези години, когато отиде да търсиш медицинското досие на Алина, вече не изглежда толкова откачено, нали? - каза мама.

Татко отпи глътка от бърбъна. Издиша и сякаш се сви.

- Боже, Рейни, минаха петнайсет години. Напълно нормално.

- Тя говореше за феи. Кой не би помислил, че е луда?

Не съм сигурна, че татко изобщо я чу. Той надигна чашата и глътна остатъка.

- Аз пуснах Алина да направи единственото, което обещах на хората от осиновителната агенция никога да не позволявам на никоя от тях -каза той грубо.

- Ние u позволихме да го направи - каза рязко мама. - Спри да обвиняваш себе си! Аз също u позволих да замине за Ирландия.

- Ти не искаше. Аз настоях.

- Ние двамата взехме решението. Винаги взимаме заедно решенията за значими неща.

- Е, това беше едно от решенията, за които ти нямаше да ми помогнеш. Когато бях в Дъблин с Мак, ти все още не говореше с мен. Дори не можех да те накарам да вдигнеш телефона.

- Съжалявам! - каза мама след дълга пауза. - Скръбта... - гласът u се стопи, а стомахът ми се върза на възел. В очите u отново се беше появил онзи поглед, който късаше сърцето ми всеки ден, преди да избягам в Дъблин.

Татко погледна твърдо към мама, променяйки се пред очите ми. Видях как се отърсва от емоциите си и се стяга заради нея. Става нейният мъж. Нейната скала. Усмихнах се. Толкова много го обичах! Преди беше измъкнал мама, ритаща и пищяща от скръб, и знаех, че мога да съм спокойна, че той никога нямаше да позволи мъката да му я открадне отново. Без значение какво щеше да се случи с мен.

Той стана и се надвеси над нея.

- Какво искаш да u бях казал, Рейни? - попита татко високо, спирайки я да избяга вътре в себе си. - „Бебче, съжалявам да ти го кажа, но според някакво древно пророчество има нещо сбъркано в теб и ти ще обречеш на гибел целия свят“? - той изсумтя, после се засмя. - Смей се с мен, Рейни! Хайде! - той я издърпа на крака. - Не и нашето момиче. Никакъв шанс. Ти знаеш, че е глупост.

Задавих се. С ръка на устата се олюлях назад и едва не паднах. Имаше нещо сбъркано в мен? Щях да обрека на гибел целия свят?

- Майка им се е отказала от тях, защото го е вярвала - тормозеше се мама.

- Това твърдеше лудата дама - каза татко спокойно. - Тя нямаше и грам доказателство. Разпитах я щателно. Никога не беше виждала предполагаемото „пророчество“ и не можеше да ме упъти към този, който знаеше за такова. За Бога, Рейни, това е страна, която вярва в леприкони, дъги и гърнета със злато! Може ли да приключа с изложението си?

- Но има феи, Джак - настоя мама. - Лудата дама беше права за това. Те са тук, сега, в нашия свят, и го разрушават.

- Косвена улика. Едно точно предсказание не прави точно цялото пророчество.

- Тя каза, че едно от момичетата ни ще умре младо, а на другото ще му се иска да е мъртво.

- Едва не загубихме Алина, когато беше на осем, помниш ли? Но не умря. Това е млада. Само защото умря на двайсет и нещо, не значи, че всичко останало, което тази жена каза, е вярно и определено не значи, че у Мак има нещо нередно. Мисля, че много по-вероятно е Фае да обрекат нашия свят на гибел, отколкото който и да е човек. Освен това не вярвам в съдбата, нито пък ти. Вярвам в свободната воля. Това, което тя има сега, са всичките съвети, които u давах, и всичката мъдрост и любов, с които ти я обгръщаше. И вярвам, че е достатъчно. Познавам дъщеря ни. Тя е толкова добра, колкото е възможно.