Търсенето на скритата истина

Докато вървях, вдишвах дълбоко. Нищо не цъфтеше по това време на годината, но се кълна, че дълбокият Юг винаги мирише на магнолии, диви азалии, сладък чай и пържено пиле. След месец из целия град щяха да нацъфтят теменуги (Ашфорд беше луд по теменуги), последвани от нарциси и лалета.

Бях у дома. Усмихнах се.

Беше в безопасност!

Без Сенки, без Ънсийли, навсякъде грееха светлини.

Завъртях се доволно по средата на улицата.

Колко ми беше липсвал моят свят! Колко изгубена се бях чувствала толкова далеч!

Всичко изглеждаше съвсем същото. Имах чувството, че никога не бях заминавала. Сякаш след няколко преки щях да намеря мама, татко и Алина да играят скрабъл, да ме чакат да се прибера у дома от вечерен курс или от работа, за да се присъединя към тях (и да ми наритат петунията, защото Алина и татко знаеха думи, които всеки разумен човек би се съгласил, че не би трябвало изобщо да са думи, като „комат“ и „дранголник" - наистина, кой знае думи като тези?). Щяхме да се смеем и аз щях да се тревожа за това какъв тоалет да облека утре; да си легна да спя, без нищо да тревожи ума ми повече от това дали моята петиция до О.Р.1. да върнат в производство любимия ми оттенък е била прочетена. (Беше прочетена и ми бяха изпратили красив сертификат в розово и златно, удостояващ ме с титлата почетен сътрудник на О.Р.1., който бях окачила с голяма гордост до моята тоалетка, където си правех косата и грима. О, тези проби и ограничения на защитената младост!).

Ето я къщата на Брукс, горди бели южняшки колони на върха на голяма кръгла алея. Ето го мястото на Дженингс с романтичните си кулички и прозорци с решетки. Вървях по улиците и се опивах от гледката. Винаги съм мислела, че Ашфорд има богата история, но градът беше всъщност много млад (само на няколко века) в сравнение с хилядолетния Дъблин.

И вече бях пред моята къща, стоях на улицата и ми се гадеше от очакването.

Не бях виждала мама от втори август - това беше денят, в който заминах за Дъблин. За последно зърнах татко на двайсет и осми август, когато го бях оставила на летището в Дъблин и го бях пратила у дома. Беше долетял, за да ме намери, решен да ме върне в Ашфорд със себе си. Но Баронс беше използвал Гласа върху него, беше му наложил принуда да не се тревожи за мен, беше поставил Бог знае какви команди в главата на татко, за да го накара да замине и да не се връща. Мразех Баронс и същевременно му бях благодарна, че го беше направил. Джак Лейн е човек с изключително силна воля. Никога не би заминал без мен, а аз никога нямаше да успея да го опазя.

Движех се тихо по пътеката. На няколко метра от входната врата пред мен се появи огледало, окачено във въздуха. Потреперих, сякаш някой беше минал през гроба ми. Огледалата вече не са прости неща за мен. От вечерта, когато се бях взирала в Среброто, което Бароне държи в кабинета си в КДБ и бях наблюдавала изкривените мрачни създания да се движат в него, беше объркващо да гледам отражението си, сякаш всички огледала са заподозрени и нещо мрачно и ужасяващо би могло да се материализира всеки момент зад рамото ми.