Търсенето на скритата истина

Същият неизвестен дарител купил земята около манастира и превърнал енклава в самоиздържащата се единица, каквато е днес. Ако някога имах време да действам, вместо винаги да реагирам, исках да открия кой е този неизвестен дарител.

Погледнах часовника си. Беше три следобед, а програмата ми бе напрегната. Трябваше да се видя с шийте зрящите в Дъблин в седем, после с Баронс - в десет, по незнайни причини. По-нататък, ограничавайки календара ми със срещи, беше заплахата на ЛГ да се върне за мен след три дни, което причиняваше неудобство и беше проблем, защото не можех да реша в кой ден щеше да е това. Дали той броеше целия вчерашен ден, което значеше, че ще се върне в събота сутринта? Или щеше да започне да брои от петък, което значеше, че ще се върне в неделя? Може би имаше предвид, че ще ми отпусне три пълни дни, и планираше да се върне на четвъртия. Всичко беше толкова вбесяващо неясно. Не само че ме беше заплашил, но не ми беше дал точна дата и време за моето предстоящо... каквото там беше.

Планирах да го обсъдя с Баронс довечера. Той беше моята вълна. Разчитах на него да попречи на ЛГ да изпълни каквито и да било заплахи.

Обратно към крайните ми срокове.

- Заведи ме до коридорите, в които не си допускана, Дани! Какво те държи навън? - представях си дебели каменни стени, които ги блокираха, може би врати като на трезор с комбинации, дълги колкото числото пи.

Не можех да се надявам на по-добър отговор.

Тя ме погледна кисело.

- Глупави, шебани защити.

Дани знаеше къде са осемнайсет от библиотеките. Имаше три места в манастира, до които никога не е успявала да се доближи. На първото място, до което ме отведе, защитите бяха изсечени в каменния под на интервали от три метра по продължение на коридора и изчезваха в един ъгъл.

Преминах бавно през защитения коридор, едва трепвайки, докато Дани дюдюкаше триумфиращо зад мен. Завих зад ъгъла, преминах през още няколко защити и стигнах до висока резбована врата.

През вратата не беше толкова лесно да се премине. Беше заредена със защити и странно изглеждащи руни. Опитах дръжката. Не беше заключена, но щом я докоснах, връхлетя ме ужасяващото усещане, че падам от огромна височина, и моментално се почувствах така, сякаш съм наблюдавана/уязвима/мишена, сякаш съм на мушката на някого, на миг от куршум в тила ми.

Дръпнах ръката си и чувството изчезна.

Поех си дълбоко дъх и опитах дръжката отново. Незабавно се почувствах така, сякаш съм натъпкана в малка тъмна кутия под земята, само няколко минути преди да се задуша.

Пуснах я отново.

Едва дишах, треперех, но стоях в коридора.

Загледах се в руните на вратата и внезапно осъзнах какви бяха. Откакто пристигнах в Дъблин, жадно четях книги за паранормалното, поглъщах статии на теми от друиди до вампири и вещици, търсех факти в измислиците и отговори в митовете. Това бяха отблъскващи руни. Действието им беше да увеличават вътрешните страхове на този, който се опиташе да ги премине.

Третия път, когато сграбчих дръжката, тялото ми беше покрито с огнени мравки, които хапеха ожесточено. Спомних си как на седем години бях решила, че би било забавно да си играя с копринено-червената пръст на хълма. Оттогава бях ужасена от тях.