Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
Прожекторите на върха на КДБ блеснаха. Улицата внезапно стана ослепително ярка. Не се съмнявах, че Баронс всеки момент ще излезе навън.
В'лане хвърли на книжарницата поглед, красиво имитиращ отвращение, после ръцете му се оказаха около мен и изчезнахме. Появихме се отново високо в тъмното нощно небе. Той държеше ръката ми.
Направих ужасната грешка да погледна за кратко надолу. Рязко вдигнах погледа си обратно. Стоях върху нищо. Под краката ми имаше черен въздух.
Защо не падах?
Веднага щом си го помислих, започнах да падам. Хвърлих се към В'лане, обвих ръце и крака около него и се прилепих, сякаш от това зависеше животът ми.
Ръцете му ме прегърнаха мигновено.
- Трябваше да направя това много отдавна, МакКайла - измърка той. - Отпусни се! Няма да позволя да паднеш. Погледни надолу!
- Това е твърдо „не“! - нямах представа колко високо бяхме, но беше студено. Стиснах очи. - Просто висим в небето? Носим се? - това ме ужаси страхотно. Съвсем сигурна съм, че сме създадени с крака, защото се предполага да вървим по повърхността на планетата. Ключовата дума тук е повърхност. Не над нея, не под нея.
- По-безопасно ли би се чувствала в едно от онези превозни средства, които често падат?
- Не толкова често.
- За да се сложи край на един смъртен живот е нужно само едно такова падане, но въпреки това вие поемате риска. Хората са нерационални и глупави.
- Този нерационален и глупав човек иска стъпалата си на земята.
- Имам подарък за теб, МакКайла. Аз... как беше думата... - той замлъкна и, стресната, аз осъзнах, че имаше закачлива нотка в гласа му. - А, намерих я! - каза той безгрижно. - Трудих се. Аз работих, за да ти дам този подарък. Не съм го направил, като просто съм размахал вълшебната си пръчка.
Той ме дразнеше. Не бях сигурна какво ме разстройва повече - да вися високо в нощното небе или да слушам как В'лане ме дразни. ЛГ твърдеше, че животът му сред хората го е променил. Дали и В'лане се беше променил?
- Това е най-добрият начин да представя своя подарък.
- Погледнах надолу, когато се озовахме тук. Много тъмно място. Мисля, че видях звезди.
- Звездите са над нас. Погледни отново! - тонът му даваше ясно да се разбере, че ще висим там цяла нощ, ако не направя това, което беше казал.
Въздъхнах, отворих очи, хвърлих бърз, паникьосан поглед надолу и отново стиснах очи. После осъзнах какво бях видяла току-що и очите ми отново се отвориха. Бяхме на няколкостотин метра над земята и градските светлини проблясваха далеч под нас.
Градски светлини! Бяхме над ярка аура, която би могла да бъде само районът на някой главен град.
- Мислех, че електричеството е спряло навсякъде! - възкликнах.
- Работих с други Сийли, за да бъде възстановено - каза той с гордост.
- Къде сме?
- Под нас е твоята Атланта. На брега са светлините на Атланта -той посочи. - Там е Ашфорд. Казах ти, че ще пазя родителите ти. Когато с минути Баронс ме изпревари по въпроса за спасяването ти, аз обърнах усилията си към спасяването на тези, които имат най-голямо значение за теб. Баронс все още не е посветил и една своя мисъл на тях. Мрачните зони, които погълнаха градовете най-близо до дома ти, заплашвайки да се разпрострат, бяха премахнати. Електричеството е възстановено. Дори сега хората се учат как да се защитават. Моят подарък за теб е твоята Джоржия.
- Можеш ли да го направиш за целия свят?
- Голяма част от силата ни произлиза от способността ни да манипулираме измеренията отвъд вашето, но тъканта на човешкото измерение е... гъста, плътна. Законите на вашата физика не са толкова... подчиними, колкото са нашите. Тази поправка изискваше много време, съдействие с други Ънсийли и с много хора.
В речта на В'лане това се превеждаше като „не“. Беше направил това за мен и нямаше да направи повече.
- Родителите ти са в безопасност. Би ли искала да ги видиш?
Преглътнах внезапно появилата се в гърлото ми буца. Мама и татко
бяха там, долу. Една от тези блещукащи светлини под мен, едва на едно Пресяване. Винаги са били на едно Пресяване, но в Дъблин, с шест хиляди и петстотин километра между нас, някак беше по-лесно да блокирам този факт в ума си, за да не бъда изкушена. За да не нараня или разтревожа мама и татко, или пък да разкрия съществуването им на враговете си, ги бях натъпкала в заключената си кутия, заедно с другите забранени мисли. Това ли беше направила и Алина с нас?