Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Може би и твоята история ще има щастлив край. Тя още не е свършила.
— Не е — съгласи се Изабел и искрено се надяваше леля й да е права.
Още й се струваше, че е свързана с имението и с Корин като с невидима нишка, по която тече информацията, достатъчно пълна, за да й дава надежди за живот. Изабел се обади няколко пъти в „Ринкинкин“, предимно на Матилд. Разговорите им никога не бяха особено дълги, само си разменяха по няколко, но особено утешителни изречения. Изабел държеше Матилд в течение на болестта на леля си и я уведомяваше за стъпките по въпроса за развода, а Матилд, от своя страна, разказваше какво ново има в „Ринкинкин“. Обслужващият банковите им дела се ядосал, задето са помолили за още три месеца отсрочка на плащанията; господин Юго, данъчният им съветник, бил тежко обиден, задето се отказват от услугите му; Ермелин имала проблеми с крака и Лоран получил шестица на диктовката. И черешите тук-там започнали да червенеят и сезонът на черешовите пайове тепърва предстои.
— Искаше ми се да си тук — каза Матилд.
— И на мен ми се иска — рече Изабел.
През първата седмица от химиотерапията на леля Полет Матилд непрекъснато й звънеше, а Изабел излизаше в коридора с телефона, като можеше само да шепне.
Веднъж дори се разплака.
— Понякога си мисля, че няма да се справи — изхлипа тихо тя на телефона. — Казва, че всичко е чудесно и лекарите са много доволни, но става все по-зле, а тази нощ сънувах, че е умряла.
От другата страна на линията Матилд се опитваше да я успокои. Говореше й същото, което Изабел и чичо Лудвиг не спираха да си повтарят един на друг: „Не бива да губим надежда, една химиотерапия винаги изглежда много по-страшна, отколкото е в действителност, ще видиш, че всичко ще се оправи…“
— Всички тук се молим за леля ти, Изабел. Мама запали свещ за нея, а Ермелин надълго и нашироко обясни, че свещта, която е запалила за болната си кокошка, за болния си крак и за това, Бертран най-после да спре да хърка, ще гори и за твоята леля. Казва, че не е възможно Бог да иска да се пали отделна свещ за всички тези неща.
Изабел издаде звук, подобен на смесица от хлипане и смях.
Още същия ден Корин й се обади. За пръв и засега за последен път.
— Съжалявам за случилото се с леля ти.
От силното вълнение, че чува гласа му, Изабел успя да каже само „Благодаря“.
В продължение на няколко минути си говориха за банални неща, за времето и за качеството на телефонната връзка, после Корин внезапно каза:
— Липсваш ми.
— И ти ми липсваш — отвърна Изабел и с мъка сподави едно изхлипване. Напоследък се разплакваше за най-малкото нещо.
— Кога ще се върнеш?
— Ти нали каза, че ще се чувстваш по-добре, ако съм разведена — напомни му тя. — А разводът ще стане факт едва догодина. Когато мине една година от раздялата. — Тази информация беше зашеметила и нея. Изобщо не бе предполагала, че ще отнеме толкова много време.
— Но нали Борис и Барбара също са получили светкавичен развод — беше казала на адвоката си Изабел и прозвуча също като госпожа Елбман.
— Но за съжаление вие не сте Борис и Барбара — отвърна адвокатът.
Изабел предаде думите му и на Корин:
— Нали знаеш, че ние не сме Борис и Барбара?
— Кои, по дяволите, са Борис и Барбара?
— Борис Бекер. Тенисистът. Нали и той се разведе. Но при него стана по-бързо.
— Все ми е едно дали си разведена, или не — отвърна Корин. — Искам да се върнеш при мен. Кога ще си дойдеш?
— Веднага щом леля се оправи. — Изабел мигом се почувства по-добре.
Дори и да не беше казал прочутите две думи: тя му липсваше. Той искаше тя да се върне.
Да, все още имаше надежда за щастлив край.
По-късно се питаше защо е трябвало да минат седмици, докато най-накрая разбере, че нещо се е променило. Седмици, в които със сетни сили се мъчеше веднъж завинаги да сложи край на стария си живот. Тук влизаше и това, да си вземе нещата от вилата в Хамбург и да проведе разговор със своята приятелка — или по-скоро бивша приятелка — Мони.
Да си вземе каквото й беше останало от вилата се оказа малко по-сериозно начинание, отколкото си го беше представяща. Чичо Лудвиг настоя да я придружи и нае микробус, за да може Изабел да събере абсолютно всичко, което й принадлежи.
Беше намерил и много кашони, но можеше да ги запази за себе си, тъй като Фритьоф вече бе опаковал всичките й книги, картини и албуми в сандъци, а — Изабел намери това за особено стилно — дрехите и обувките й беше прибрал в чували за смет. Затова коридорът, който беше побрал всичко, приличаше на склад за отпадъци.