Злокобен танц

Вече трябва да ви е станало ясно, че всички тези сфери се пресичат и рано или късно ни отвеждат отново до територията на масовия американски кошмар. Вярно, това са кошмари за продан, но кошмарът си е кошмар и в крайна сметка за нашия анализ е интересен не филмът като търговски продукт, а самият кошмар.

Сигурен съм, че продуцентите на „Ужасът на Парти Бийч“ в никакъв момент не са си казали (както съм убеден, че продуцентите на „Китайски синдром“ са го направили): „Я да вземем да предупредим американския народ за опасността от ядрените реактори, обаче да облечем горчивата истина на това жизненоважно съобщение в някакъв лековат забавен сюжет.“ Не, техните дискусии вероятно са се придържали повече към следната линия: „Понеже целевата ни аудитория са млади хора, героите ни трябва да са младежи и понеже целевата ни аудитория мисли само за секс, историята трябва да се развива на плаж с много слънце и сърф, за да можем да покажем всичката гола плът, която цензурите ще ни позволят. И понеже целевата ни аудитория си пада по страхотии, ще има и гнусни чудовища.“ Явно целта е била да се изкарат възможно най-много пари, като се комбинират най-печелившият формат на АИП — филмът за чудовища — и купонджийският плажен филм.

Всеки филм на ужасите обаче (може би само с изключение на немските експресионистични филми от тридесетте години) трябва поне да се опита да звучи достоверно, трябва да има някаква причина от океана внезапно да наизскачат чудовища и да почнат да вършат антисоциалните си дела (един от върховите, а може би най-ниски моменти във филма се случва, когато чудовищата нападат пижамено парти и убиват десет-двадесет млади създания… направо съсипват купона!). В крайна сметка продуцентите се спират на протекли контейнери с радиоактивни отпадъци. Сигурен съм, че това е бил един от по-маловажните въпроси, обсъждани преди началото на снимките, и тъкмо затова той е толкова важен за нас.

Идеята за произхода на чудовищата вероятно се е породила от някакъв процес на свободни асоциации от типа, който психиатрите използват, за да открият болезнените теми за пациентите си. И макар „Ужасът на Парти Бийч“ отдавна да е изпаднал в забвение, гледката на контейнери, маркирани със знака за радиоактивност, които бавно потъват в океана, е трудно да се забрави. „Какво, за Бога, правим с тая радиоактивна каша?“, завърта се в ума ни тревожен въпрос. „Какво се случва с отработеното плутониево гориво и подменените части, които са горещи като никелиран пистолет и няма шанс да се охладят в следващите шестстотин години? Някой има ли представа какво, в името божие, правим с тия неща?!“

Един по-внимателен анализ на техно-хорър филмите — онези, според чийто подтекст човечеството е било предадено от собствените си машини и технологии — бързо разкрива едно от лицата сред онези мрачни карти Таро, които раздадохме по-рано. Става дума за Върколака. Когато говорех за Върколака в „Доктор Джекил и господин Хайд“, използвах двата термина „Аполонов“ (свързан с превъзходството на реда и разума) и „Дионисиев“ (свързан с емоционалното начало и хаоса). Повечето филми, които изразяват страх от технологиите, имат подобна двойствена природа. В „Началото на края“ ни се казва, че скакалците са обикновени Аполониеви създания, заети с обичайните си занимания — да подскачат, да гризат трева и да произвеждат малки скакалци, но след като попадат на някакви радиоактивни треволяци, те не само че израстват до размера на кадилак, но и придобиват разрушителна Дионисиева природа и нападат Чикаго. Но тъкмо Дионисиевият им нагон — в този случай, сексуалният апетит — става причина за тяхната гибел. Питър Грейвс (в ролята на Смелия Млад Учен) скалъпва запис с любовния зов на скакалците. После го пускат по високоговорителите на няколко лодки, плаващи в езерото Мичиган, и скакалците се втурват към смъртта си си, убедени, че ги чака страхотен секс. Това, видите ли, се явява поучителна история. Сигурен съм, че Д. Ф. Джоунс е бил във възторг.