Момичето от влака

Уж съм в топлия хол на Камал, до горещото му тяло, а треперя.

– Все още помня чувството – заговарям отново. – Все още го усещам. Чувството да съм сама в онази къща, то ме плаши и досега, държи ме будна нощем. Толкова се страхувах, че не можех да спя. Бродех из онези тъмни стаи и я чувах да плаче, дори усещах миризмата на кожата ѝ. Привиждаха ми се разни неща. Често задрямвах и се будех, сигурна, че в къщата има още някой или още нещо. Мислех си, че полудявам. Че умирам. Стоях там с надеждата някой някога да ме открие. Така поне нямаше да се налага да я оставям сама.

Изхлипвам, навеждам се напред и взимам салфетка от кутията на масата. Ръката на Камал слиза надолу по гърба ми и спира в основата му.

– Но не ми достигна кураж да остана. Изчаках около десетина дни, после храната свърши. Не остана нито една консерва. Събрах си нещата и си тръгнах.

– Видя ли се отново с Мак?

– Не, никога повече. За последен път го видях онази вечер. Не ме целуна, дори не си взе сбогом с мен. Просто каза, че трябва да излезе за малко и толкоз.

– Не опита ли да се свържеш с него?

Поклащам глава.

– Не. В началото бях много изплашена. Нямах представа какво ще направи, ако го потърся. Нито знаех къде е. Няма мобилен телефон, а аз бях изгубила връзка с приятелите. Те бяха хора-номади. Хипита, обикалящи из страната. Няколко месеца след първия път, когато споменах името му пред теб, го потърсих в гугъл, но не намерих нищо. Странно е...

– Кое?

– През първите дни го виждах навсякъде. На улицата например, или зървах някакъв мъж в бара и сърцето ми забързваше, защото решавах, че е той. Често чувах гласа му в тълпата. Но това спря отдавна. Сега си мисля, че вероятно не е жив.

– Защо мислиш така?

– Не знам. Може би, защото... за мен е мъртъв.

Камал изправя гръб и се отдръпва от мен. Обръща се така, че лицето му застава пред моето.

– Според мен всичко е плод на въображението ти, Меган. Нормално е да си мислиш, че виждаш хора, които са имали сериозна роля в живота ти. През първите дни и на мен ми се струваше, че виждам братята си навсякъде. Колкото до yсещането ти, че е мъртъв, това вероятно е последица от факта, че отдавна е извън живота ти. И в някои отношения вече ти се струва нереален.

Той отново се превръща в психотерапевт и ние вече не сме двама приятели, седнали на дивана да си поговорят. Иска ми се да протегна ръка и да го дръпна към себе си, но не бива да преминавам границата. Спомням си израза на лицето му, когато последния път го целунах, преди да си тръгна, помня копнежа, гнева и тревогата в очите му.

– Питам се дали няма да е от полза да се свържеш с този Мак сега, когато ми разказа всичко. Той може да сложи край на тревогите, да затвори тази страница от живота ти.

Предполагах, че ще ми го предложи.

– Не мога – завъртам глава. – Просто не мога.