Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
– Помисли си за момент.
– Не мога. Той сигурно още ме мрази. Ами, ако срещата ни подсили тази омраза? Ако отиде в полицията? Ако... не мога да разкажа всичко това на глас, не мога дори да го прошепна. Той... може да разкаже всичко на Скот, да му каже каква съм в действителност!
Камал поклаща глава.
– Не вярвам да те мрази, Меган. И вероятно никога не те е мразил. Може би той също се е страхувал. И чувства вина. От онова, което чух, разбирам, че не е бил отговорен съпруг и баща. Прибрал е едно съвсем младо и уязвимо момиче и го е оставил да се оправя само, когато то е имало най-голяма нужда от подкрепа. Сигурно разбира, че случилото се е отговорност и на двама ви. И мисля, че затова е избягал.
Нямам представа, дали наистина мисли така, или просто се опитва да ме успокои. Знам само, че това не е истина. Не мога да прехвърля вината върху него. Трябва да я поема изцяло.
– Далеч съм от мисълта да те принуждавам да правиш нещо, което не искаш – продължава Камал. – Просто те моля да обмислиш възможността да се свържеш с Мак. Не защото мисля, че му дължиш нещо. Но, разбираш ли, той ти го дължи. Повярвай ми, виждам ясно вината ти. Но той те е изоставил. Била си сама, изплашена, несигурна и нещастна.
А той те е оставил в онази къща. Не ме учудва, че още не можеш да спиш. Естествено, че сънят те плаши, защото някога си заспала и ти се е случило нещо ужасно. А единствения човек, който е могъл да ти помогне, те е оставил сама.
Докато слушам Камал, казаното от него започва да звучи приемливо. Думите излизат от устата му толкова лесно, меки и медени, че не мога да не им повярвам. Започвам да си мисля, че има начин да оставя всичко това зад себе си, да погреба миналото, да се върна при Скот и да заживея като нормален човек, без да поглеждам изплашено през рамо, нито да чакам отчаяно да дойде нещо по-добро. Нали това правят нормалните хора?
– Ще помислиш ли върху това? – докосва ръката ми той.Усмихвам му се широко и обещавам, че ще помисля!
И може би наистина ще го направя, не знам. Той ме прегръща и ме повежда към вратата. Искам да го целуна, но не го пр вя. Вместо това питам:
– За последен път ли те виждам? – Той кима и аз продъл-жавам. – Не може ли...
– Не, Меган, не може. Трябва да постъпим правилно.
– Не съм много добра в тези работи – отвръщам с усмивка. – Нали знаеш, че ми е трудно да постъпвам правилно.
– Ще можеш, Меган. Трябва. Сега се прибери у дома. Иди при мъжа си.
Оставам на тротоара пред дома му дълго след като е за- творил вратата. Чувствам се по-лека, някак по-свободна, но и по-тъжна, и изведнъж единственото ми желание е да се върна вкъщи при Скот.
В мига, когато се обръщам и тръгвам към гарата, един мъж притичва по тротоара с наведена глава. В ушите си има слушалки. Виждам, че тича право срещу мен, и в опита си да избегна сблъсъка, се подхлъзвам на ръба на тротоара и падам.
Мъжът не се извинява, дори не се обръща да види какво става, а шокът от падането ми пречи да извикам. Изправям се, облягам се на един паркиран автомобил и се опитвам да си поема дъх. Цялото събрано в дома на Камал спокойствие отива по дяволите.
Чак когато се прибирам, осъзнавам, че при падането съм си ударила ръката и по пътя сигурно съм докоснала устните си, защото сега по тях има кръв.
РЕЙЧЪЛ
10 август 2013, събота
Сутрин
Събуждам се рано. Чувам камиона за събиране на боклук за рециклиране да минава бавно по улицата, чувам и тих ромон на дъжда по прозореца. Транспарантите са наполовина вдигнати, снощи забравихме да ги свалим. Усещам тялото му до моето – топло, заспало и силно, и се усмихвам себе си. Размърдвам се леко и доближавам гърба си по-близо до неговия. Знам, че скоро ще се събуди, ще ме сграбчи в прегръдките си и ще се озове върху мен.
– Рейчъл, недей! – чувам гласа му и изстивам на мига.
Аз...не съм у дома. Това не е моят дом. Това е грешка.
Обръщам се. Скот е седнал с гръб към мен, тъкмо спуска краката си на пода. Стискам силно очи и се опитвам да си спомня, но в главата ми е мъгла. Отварям очи и всичко се обърква напълно, защото това е стаята, в която съм се събуждала хиляди пъти, това е леглото ми и това е ъгълът, от който виждам вещите си всяка сутрин. Знам, че ако седна ще мога да зърна върховете на дъбовете от другата страна на улицата; ето там, наляво, е банята ми, а надясно е стенният гардероб. Стаята е същата като онази, в която спяхме с Том.
– Рейчъл – промърморва той и аз слагам ръка на гърба му, но той става бързо и се обръща към мен. Изглежда мрачен отвътре, като първия път, когато го видях в полицейското управление – сякаш някой го е изсмукал и е оставил черупката му празна. Стаята е като онази, която споделяхме с Том, но и като другата, която той е споделял с Меган. Същата. И същото легло.