Хайка за вълци

Но Николин ги откара още същата вечер и им даде „за из пътя“ едно сандъче с продукти да си го поделят. На сутринта рано-рано откара и Мишона и на нея даде пълен куфар с продукти.

— Забрави за снощната ни разправия, Ники! — каза тя на раздяла и заплака. — Такива сме ние, кучки. Три гладни и мръсни кучки.

Това бяха последните й думи. Повече нито я видя, нито я чу. Деветаков се самоуби няколко дни след тяхното заминаване. От селото никой не дойде на погребението му, освен престарелия дядо Ставри, мъжа на покойната готвачка леля Райна. Погребаха го под стария орех в края на градината четиримата — Николин, дядо Ставри, Малай и госпожа Клара. След няколко дни ги повикаха в града, него и Малай, при нотариуса. Покойният бе оставил завещание, нотариусът го отвори и прочете. Деветаков бе завещал стоте декара и къщата на Николин, вършачката и трактора на Малай, а библиотеката си на Илко Кралев от Равна. Малай още на минутата подписа акт за дарение, според което предаваше вършачката и трактора на селото. След седмица той и госпожа Клара заминаха за София, където бяха синът и дъщеря им, а оттам — за Унгария. Дойдоха от града да ги вземат с автомобил. Малай прегърна Николин, а госпожа Клара го целуна по челото и заплака. Така я запомни — със сълзи във веселите и сини момичешки очи. Направиха митинг, държаха се речи и цялото село ги изпрати тържествено, защото бяха комунисти емигранти и унгарското правителство ги изискало от нашето правителство.

Николин остана съвсем сам. Никой за нищо не го потърси, а и той нямаше при кого да отиде. Денем работеше из двора или по полето и не се чувствуваше толкова самотен, защото виждаше хора по нивите и пътищата, ала нощите му бяха непоносими. Призракът на покойния витаеше около него, сънуваше го всяка нощ, а денем му се струваше, че той си стои в стаята с книгите, и го очакваше да се покаже на пруста. Неусетно в сънищата му започна да се явява и генералшата. Седеше на масата срещу него, присягаше се над чиниите, вземаше ръката му в ръката си и го гъделичкаше с пръст по дланта с очакваща лъстива усмивка, масата се разделяше на две, тя идваше все по-близо до него и го притискаше към гръдта си. Друг път я носеше на ръце, както унгарецът бе носил жена си, или пък тя се вмъкваше гола в леглото му и пареше ухото му с дъха си: „Че хайде пипни ме де, не си ли мъж?“, а Деветаков седеше до печката, повдигаше очи от книгата и тъжно усмихнат, поклащаше глава: „Николине, Николине, какъв си бил!“ След такива сладостно мъчителни сънища мислеше за него като за жив и страдаше от угризение, че е извършил кощунство над паметта му. Отиваше до гроба му и с цялата си душа го молеше за прошка: „Още трева не е покарала на гроба ти, бате Михаиле, а ето как аз, неблагодарникът, ти се отплащам, задето тури ръка на рамото ми и ми стана баща и майка. Не си спал оная нощ с госпожа Фени, Мишона ми каза колко ти е чиста душата, и аз го зная, защото никога не си се омърсил с жена пред очите ми, а аз скверня милата ти памет, като те сънувам редом с жена. С ум и душа не искам тези сънища, ала те идват, когато заспя дълбоко, и ме издебват и нападат като разбойници. Няма да спя нощем, ще спя само денем, за да не сънувам!“