Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Защо всеки се мъчи да ръководи твоите работи вместо теб?
— Защо де! — скочи той от леглото и закрачи като звяр по килима — четири крачки напред, четири обратно, четири напред, четири обратно — и като гледах това движение и тежкото замятане на главата, когато се обръщаше кръгом, спомних си онези нощи в бедните хотели, когато го чувах да крачи в съседната стая, спомних си времето, когато Шефа беше Уили Старк, а Уили Старк беше будала и произнасяше ученически речи, пълни с факти и цифри, а на задника му висеше табела „дай ми ритника“.
Да, сега виждах с очите си това тежко, неспирно движение, което някога само чувах през стената в онези загубени хотелчета. Но сега то бе излязло от пределите на стаята. Той дебнеше в дивата прерия.
— Защо де! — повтори той. — Те нищо не знаят, нищо не разбират, а е невъзможно и да им обясниш. — Мина още два-три пъти напред-назад и каза пак: — Нищо не знаят. — После се обърна, измина още четири крачки, спря се и проточи шия към мен. — Знаеш ли какво ще направя? Само веднъж да пречупя гръбнака на тая шайка.
— Не — казах, — не зная.
— Ще построя най-разкошната, най-голямата, най-никелираната, най-формалиномиришещата безплатна болница и здравен център, каквито още светът не е виждал. И във всяка стая ще поставя клетка с канарчета, които могат да пеят италиански арии, и няма да приема сестра, която да не е спечелила конкурса за красавици в Атлантик Сити, и всяко цукало ще бъде от осемнайсеткаратово злато, и към всяко ще има музикална кутия, която ще свири „Пуйка в сламата“ или секстета от „Лучия“ — по избор.
— Забележително — казах.
— Ще я построя, ей — викна той, — ти не вярваш, ама ще я построя.
— Вярвам на всяка твоя дума — отвърнах.
Умирах за сън. Застанал прав, аз се поклащах ту на пръсти, ту на пети и гледах като през мъгла как той крачи, обръща се и замята глава с паднал на челото перчем.
Тогава ми се струваше необяснимо защо Луси отдавна не си е събрала багажа. Чудех се как може да не знае това, което не беше тайна почти за никого. Не знам кога беше започнала тази история. Но когато научих за нея, тя беше вече в пълния си разгар.
Един ден, седем-осем месеца след като стана губернатор, Шефа тръгна за Чикаго по своя частна работа и взе и мен със себе си. С града ни запозна един човек, който сякаш беше роден за тази работа — Джош Конклин, висок, едър мъжага с преждевременно побеляла коса, червендалесто лице, рунтави вежди и тъмен официален костюм, който му стоеше като корсет, с апартамент, подобен на филмов декор, и бележник с адреси, дебел два пръста. Не беше в пълния смисъл на думата златен мъж, но беше добра имитация, което често пъти е за предпочитане, защото златният мъж може да се умори, а имитацията не може да си позволи такова нещо и трябва непрекъснато да доказва, че в него има поне един грам повече злато, отколкото в истинския златен мъж. Заведе ни на бар, където на пода разгърнаха настилка от истински лед и под стайното северно сияние се появиха на истински кънки „северните нимфи“ със сребърни пищималчета и сребърни сутиени и взеха да се въртят като вихър, да скачат и да мятат крака под такта на музиката, а кънките им проблясваха и белите им колене проблясваха, и белите им ръце се виеха на синята светлина, а двете снопчета твърдо-меки мускули на голите им гърбове играеха в изумително хармонично движение, а материалът под сутиените трептеше в ритъм с музиката и дългите им, разпуснати, сребристи, девствени шведски коси се развяваха и плуваха във въздуха.
Умът му се взе на момчето от Мейсън, което в живота си не беше виждало дори подобие на лед, ако не се смятат конските лиги по яслите.
— Брей! — възкликна момчето от Мейсън искрено възхитено. И пак: — Брей! — И преглъщаше с усилие, сякаш в гърлото му бе заседнал залък сух царевичник.
Програмата свърши и Джош Конклин попита любезно:
— Харесва ли ви, господин губернаторе?
— Пързалят се като нищо — отвърна губернаторът.
След това една от нимфите с шведски коси се появи от гардеробната без кънки, със сребърно наметало на голите рамене и се приближи към нашата маса. Тя се оказа приятелка на Джош Конклин, и то екстра приятелка, независимо че произходът на косите й не беше шведски, а изкуствен. Тя пък имаше приятелка в трупата и я повика при нас и приятелката й бързо се сприятели с губернатора, който през останалото време от престоя ни в Чикаго практически изчезна от мен, ако не се смята това, че всяка вечер гледахме заедно програмата в бара. Тогава той сядаше, гледаше как нимфите се въртят и преглъщаше залъка сух царевичник, заседнал в гърлото му. А когато и последният номер свършеше, казваше: „Лека нощ, Джек“ и изчезваше в нощта с приятелката на приятелката на Джош Конклин.