Момичето от Дания

– Патологията се намира в най-новата ни сграда – заяви гордо фрау Кребс. – Там е лабораторията на професор Болк.

Правоъгълната сграда бе построена от жълти тухли, които напомниха на Айнар – за негов срам – за белега от шарка на Грета.

Първият преглед при професор Болк приключи бързо.

– Срещнах се с жена ви – каза той.

Айнар седна на масата за прегледи. Стана му страшно горещо в костюма, а колосаната яка го стисна за гърлото. Фрау Kpебс влезе и подаде на професора папка. Черните ѝ обувки скърцаха по пода. Професорът носеше очила със златисти рамки, които отразяваха светлината от лампата и криеха цвета на очите. Той бе висок и по-млад, отколкото Айнар очакваше; имаше красиво лице. Сега разбра, защо Грета го бе харесала: движения му бяха бързи, но елегантни, и докато говореше, ръцете му махаха хипнотизиращо: сякаш летяха като птици във въздуха, кацваха в ъгъла на бюрото до трите дървени кутии с документи, докосваха гърлото на Айнар и подчертаваха всяко изречение  с равномерно почукване като на кълвач.

Професор Болк го помоли да се съблече и да се качи на кан- тара. Преслуша го със студена слушалка.

– Разбрах, че сте художник – отбеляза професорът. – Ужасно слаб сте, господин Вегенер.

– Вече нямам особен апетит.

– Защо? – професорът взе затъкнатия зад ухото си молив и записа нещо в картона.

– Не знам.

– Поне опитвате ли се да хапнете нещо, дори да не сте гладен?

– Трудно ми е. – Айнар си спомни как му прилошаваше миналата година; събуждаше се в слънчевия апартамент със свит стомах, сякаш едва предишната вечер бе минал на рентгена на доктор Хекслер. Спомни си за кофата до леглото, която Грета изпразваше всяка сутрин. Тя не се оплакваше, а само го погалваше по челото.

Стаята за прегледи бе облицована със зелени плочки до средата на стените; Айнар зърна лицето си в огледалото над мивката и изведнъж реши, че вероятно е най-тежко болният пациент в Женската болница в Дрезден, защото повечето жени идваха тук не болни, а бременни след една-единствена нощ с някой младеж, когото повече нямаше да видят.

– Какво рисувате? – попита професор Болк.

– Напоследък нищо.

– Защо?

– Заради Лили – призна Айнар. Все още не бе станало въпрос за Малката Лили и той се зачуди дали професор Болк изобщо знае за нея; дали бе чувал за хубавото момиче с изящна шия, което се опитва да излезе от сухата, болна кожа на стария Айнар?

– Съпругата ви каза ли какво възнамерявам да направя? – попита професорът. Дори на фона на зелените плочки и ярката светлина от лампата лицето на професор Болк изглеждаше свежо и бяло като хляб. Само лицето на Айнар ли беше зеленикаво? Той попипа с пръсти бузата си и усети потта. – Спомена ли какви процедури искам да приложа?

Айнар кимна.

– Каза ми, че веднъж завинаги ще ме превърнете в Лили. – Грета не му бе казала само това. Каза му и "Това е единственият ти шанс, Айнар".

– Искате ли да се видим за вечеря в "Белведере"? – попита професор Болк. – Знаете ли къде се намира? От другата страна на река Елба. До Терасата на Брюл.