Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
– Една очукана трошка? С ароматизатор снопче изсушени цветя на огледалото за обратно виждане и с турско знаме върху предното стъкло? Нея ли имате предвид?
Мъжът замълча за авторитет, а в това време Айля, обнадеждена, кимна с глава, като се опита да залепи на лицето си най-хубавата си усмивка, въпреки че човекът очевидно имаше повече доверие в кучето си, отколкото в отоманския чар. В момента светлокафявият помияр се бе присламчил към Айля и душеше дружелюбно краката ѝ.
– Ксантията бе паркирана тук през последните няколко дни, само че от вчера вече я няма. Със сигурност няма да я намерите. Няма смисъл да си губите времето тук.
Ножът причиняваше болка на Айля и накрая щеше да разцепи на две муцуната на това загубено куче, както правеше с месото за дюнерите. Тя се наведе, за да отблъсне помияра от себе си и да се нагласи в по-удобна поза. Мъжът я изгледа още по-подозрително. Беше тъпанар, но можеше да ѝ бъде полезен. Айля се усмихна на „фашиста“ и погали кучето. За да започне някой от двамата да ревнува.
– Струва ми се, че познавате добре квартала... Забелязали ли сте нещо ново през последните дни... часове... Някой нов човек например? Или друга кола, която не е от квартала?
Мъжът я изгледа учуден от дързостта ѝ. Инстинктивно по-дръпна дългата каишка на кучето. Айля продължи да го разпитва. Нямаше какво да губи.
– Имам предвид някой непознат...
Мъжът се поколеба, но не можа да устои на удоволствието да е полезен.
– Разбирам какво имате предвид.
Погледна я, сякаш за да я направи съпричастна на ликуването си.
– Син минироувър, почти нова кола. Собственичката му се мота из квартала почти цялата сутрин. Девойка с тяло на дете и лице на старица. Една такава странна. Кривогледа, а на всичко отгоре с неискрен поглед... Това ли ви трябва?
Лицето на Айля внезапно стана тебеширенобяло. Разбира се, веднага се досети за кого говори този тип. Назим често ѝ бе описвал Малвина дьо Карвил – нестандартната ѝ физика, капризите ѝ, колата ѝ – минироувър, подарен от богатата ѝ баба... Назим често ѝ бе обяснявал, че това момиче било откачило след катастрофата. Че е луда и опасна.
Айля изпадна в паника.
– Да, да... бла-благодаря ви.
Какво би могла да направи сега? Да съобщи в полицията? Да пусне сигнал за издирване? Щяха да ѝ задават въпроси. Тогава трябваше да разкаже всичко, което знаеше за случая, за семейство Дьо Карвил, за Назим... А той бе изчезнал едва от два дни. Да говори, означаваше да го издаде на ченгетата. Назим никога нямаше да ѝ го прости.
Мъжът с кучето се отдалечи, но продължаваше да я наблюдава изкъсо. Не, не, налагаше се да се оправя сама. Знаеше достатъчно за Дьо Карвил. Не бе забравила нито едно от нещата, които Назим ѝ бе поверил, докато лежаха един до друг, след като той се отпускаше по гръб, изморен от страстта си. Мъжът и светлокафявото куче изчезнаха зад ъгъла на улица „Самсон“. Айля усети особена тръпка – на тревога и възбуда. Сети се за тялото на Назим, за мустакатите му милувки по нейното тяло. Ех, този дебеланко! Прииска ѝ се да е в ръцете му, да му танцува, подрусвайки закръгления си корем, за да го възбуди и за да я зацелува ненаситно.
Айля се наведе и притисна студения нож към крака си. Имаше само една следа. Малвина дьо Карвил! Айля бе сама, но не бе глупава. Семейство Дьо Карвил живееха в източното предградие до Марн-ла-Вале. Щеше да ги открие лесно. От двадесет години делеше леглото си с частен детектив. Щеше да се справи.
30
2 октомври 1998 г., 13 часът и 17 минути
Марк вървеше по мрачния коридор. Преди минута Матилд дьо Карвил му бе отворила вратата, без да го придружи до изхода, и го бе оставила насаме с мислите му. Кризата от агорофобия изчезваше, малко по малко дишането му се нормализираше. Изчезваше и действието на горещия чай. Марк усещаше, че цялото му тяло е добре „проветрено“. Видя разстроеното си лице в овалното огледало в дъното на коридора. Скоро бе съвсем близо до него. Трябваше да преодолее трите стъпала, този път надолу. Да бутне силно тежката дъбова врата. Да избяга час по-скоро от това място.
Краката на Марк го носеха с мъка, мислите му блуждаеха и се блъскаха една в друга. Трябваше ли да отвори плика и да прочете резултатите от ДНК теста? Или да се въоръжи с търпение още дълги часове и да изчака, докато пристигне в Диеп? Вероятно Матилд дьо Карвил търсеше начин да го впримчи в мрежите си...
Едно, две, три стъпала.
Свежият въздух лъхна лицето му.
Марк пое няколко спасителни глътки и се постара да събере мислите си. Нито една сянка не помръдваше в парка на „Розре“. Заради злокобната атмосфера паркът на имението му приличаше на парк в старчески дом или лудница. Марк тръгна към портала. Вляво, под жълто-червения клен, видя Леонс дьо Карвил. Нещастникът спеше и бе съвсем сам. Главата му бе паднала върху рамото му. Очевидно Малвина го бе изоставила насред моравата.