Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
– Последно, нали? Не искам неприятности.
С много по-овладяна техника за управление на стола от тази на Лили, пиещият скоч мъж, без да слиза от клатещото се съоръжение, върху което беше кацнал, се лепна за девойката. Не за да я утешава. Бе далеч от подобна мисъл. Този тип очевидно имаше един-единствен начин да оцелява: като разговаря с други житейски корабокрушенци, като обменя с тях разкази за бури, за оцеляване, за бутилки в морето.
– Ами вие как се докарахте до това положение, госпожице...
– Либелюл59, госпожица Либелюл!
Мъжът сякаш едва сега си даде сметка, че момичето, което бе заговорил, има тяло на топмодел с дълги ръце и крака и че всички в бара наблюдават общуването им като в театър.
– Хубаво име. Либелюл. Аз съм Ришар. Преподавам в колежа „Боелдьо“, Двадесети район. Наясно сте, че...
Лили го избута с ръка, за да стигне до чашата с уиски. Натопи устните си в нея и се намръщи. Не, наистина нищо не можеше да се сравни с водката!
Ришар осъзна, че на нея изобщо не ѝ пука за академичните му грижи, затова смени темата.
– Красиво момиче като вас... Имате вид на професионалистка. Как е възможно да сте тук? Толкова сте красива...
Лили наведе стола си, който по чудо не се преобърна, към Ришар.
– Я ти, ела по-насам... – Тя рязко хвана вратовръзката му и като притегли главата му към себе си, доближи устните си до ухото му и прошепна: – Ще ти обясня, вратовръзко! Всъщност не съм красива, а съм се дегизирала.
Лицето на Ришар изрази смайване.
– Краката ми... Гърдите ми... Устните ми... кожата ми... Всичко, което хората по улицата зяпат и искат да пипнат... е само дегизировка. Нося отгоре костюм от латекс като водолазите...
– Ама ти... ти...
– Не те лъжа... Всички ме смятат за красива, но в действителност съм чудовищно грозна...
– Ти ли?
– Ама ти си голям задръстеняк! Обяснявам ти най-човешки... Аз съм като гущерите. Имам много кожи. Разбираш ли, като чудовищата по телевизията, онези, дето приличат на човешки същества, но под кожата си нямат нищо човешко. Най-вече шефката им, онова момиче, влечугото де, със страхотното тяло. И аз съм като нея, като гущерите, които ядат живи мишки. Е, наясно ли си сега, схвана ли какво ти казвам?
– Ами, не особено. Знаеш, с тази телевизия... Аз съм прeподавател по...
Ново подръпване на вратовръзката пресече изказването му.
– И още нещо ще ти кажа, вратовръзко, още по-лошо от това, което вече чу. Не съм и сама. Вътре, под костюма ми, сме две. Две в едно и също тяло, загря ли?
– Ами... виж... аз бих казал, че...
– Ш-ш-т! Тихо! По-добре не казвай нищо... Ще трябва да отида... и то след няколко минути... Знаеш ли къде?... Налага се да направя нещо гадно. А нямам особено желание. Отвратена съм. Но въпреки всичко, трябва да го направя...
Ришар се вкопчи в рамото на Лили, защото иначе щеше да се строполи на пода. Прокара ръка по гърдите ѝ и заговори несвързано, доближил устните си до нейните:
– Защо? Човек не е длъжен да прави нещо, което не иска. Ами ако ти помогна... ако ти помогна да си съблечеш костюма, за да видя какво има вътре... да видя теб и приятелката ти...
Ришар ставаше все по-дързък. Лили все още го държеше за вратовръзката, така че той нямаше особени възможности за маневри, но въпреки това пъхна ръката си под черната ѝ пола. Лили не реагира.
– Казвам ти, че е много късно. Нищо не можеш да направиш за мен. Никой вече не може да ми помогне. Разбираш ли. Ще ида да убия човек, който няма нищо общо с цялата тази работа... който нищо не е искал... Защото нещата стоят така...
– Добре, съгласих се... Но има още време. Няколко минутки... Преди това ми покажи втората си кожа, ако искаш да ти повярвам.
Дясната му ръка се качи по-нагоре, а лявата докосна гърдите на Лили. Сервитьорът реагира мълниеносно, смръщвайки двете си прави вежди като малко покривче от детска рисунка и гневно удари с една чаша по плота.
– Полека, Ришар, леко с малката. Махни си лапите от нея. Имаш вече достатъчно ядове заради подобни случаи, нали?
Ришар се поколеба. Вратовръзката се обтегна и му изви врата.
– Слушаш ли ме? Тъкмо ти разправям, че ще утрепя невинен човек!
Лили се наведе още повече към Ришар. Този път столът не издържа и Лили падна на земята. Бе пуснала вратовръзката, но Ришар въпреки това имаше дебела червена резка по врата.
Като обесен, оживял по чудо, който въпреки това не е злопаметен, той стана от своя стол, за да помогне на Лили.
– Не ме пипай! – изрева тя. – Свали долу мръсните си лапи! Разкарай се!
59 Водно конче – бел. прев.
28
2 октомври 1998 г., 13 часът и 11 минути
Матилд дьо Карвил лекичко повдигна двойните завеси и проследи през прозореца как внучката ѝ изпълняваше нейните заповеди. Марк погледна в същата посока и очите му се спряха най-напред върху сбръчканата ръка, а после и върху нежния мрежест тюл, който падаше върху стъклото. През широкия процеп очите му обхванаха целия парк, където преобладаваха нюансите в зелено и охра. „Розре“ сякаш се къпеше в атмосферата на блудкав второразряден филм: буржоазен декор – размит и демодиран, пастелни тонове. Малвина мина по алеята с розовия чакъл, като нервно буташе стола на дядо си. Главата на нещастния инвалид се бе наклонила малко повече от преди. Вероятно по време на хаотичния маршрут вратът му се бе изкривил. Очите му нямо и празно гледаха светлото небе или може би върховете на дърветата, или пък мудното приземяване на последните есенни листа от клена. Малвина не се наведе нито веднъж към дядо си, за да го поизправи.