Сянка по стъклото

Тя разпали огъня така, че пламъците забучаха, после съблече Лиан. С изненада видя, че кожата му е гладка и бледа почти като нейната, въпреки че беше насинена и одрана от раменете до кръста. Изсуши го с ризата си за преобличане, разтри ръцете и краката му, за да ги стопли, накрая го зави с одеялото си до огъня. Лицето му вече не беше толкова бяло.

Порови в раницата му за сухи дрехи, но от всичко капеше вода. Каран опъна едно въже и окачи дрехите му толкова близо до огъня, че веднага взеха да изпускат пара, а и да димят. Но пък иначе как да изсъхнат за една нощ?

Опитваше се да проумее как се бе стигнало до този нов обрат. Последната седмица беше от най-лошите — неспирно катерене по заснежените стръмнини. Счупената й китка зарастваше накриво и я болеше. Ободряваше се с фантазии за великия летописец в редките моменти, когато мисълта й беше ясна. Без романтични глупости, разбира се — просто копнееше да поговори с човек, който ще разбере колебанията й, ще й разкаже преданията за Фейеламор и Игър, за Мендарк, а и за Тенсор. Нуждаеше се от помощ, за да стигне до правилното решение за Огледалото. Предстоящият избор тегнеше над съзнанието й. Не искаше да сбърка и това се оказа по-важно от дълга към Мейгрейт, дори към аакимите.

Снощи, когато бе призовала Лиан от Тулин, тя го помоли да побърза… и той й се изтърси. Какво да го прави сега? Колкото и да беше безмерен талантът му, очевидно не знаеше как да се грижи за себе си. „Дойдох да те спася“. Как пък не!