Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
- Не - казах тихо.
Той ме зашлеви. Отскочих към стената и пред очите ми заплуваха цветни кръгове.
- Моли господаря си за прошка, ХХ-59-40.
- Ще трябва да ме удариш доста по-силно за целта.
Той услужливо замахна, но Лордът спря ръката му.
- Сам ще се разправя с нея. Не е твоя работа да я наказваш. Събуди Надзирателя и прекратете безредиците. Няма да позволя подобни събития да смущават реда през дневните часове.
Те се спогледаха за кратко. Сухаил тихо изръмжа, обърна се и си отиде. Лордът изчака, докато стъпките му утихнат, после ме хвана за рамото и ме подбутна навътре в стаята.
Домът му изглеждаше както обикновено - спуснати занеси, огън в камината. Грамофонът чуруликаше песента „Мистър Сандман“26. Леглото изглеждаше толкова топло. Умирах от желание да полегна, но не исках да показвам слабост пред него. Трябваше да остана на крака. Лордът заключи вратата и седна в креслото. Зачаках, все още леко замаяна от удара.
- Ела тук.
Нямах друг избор. Той се взря отблизо в лицето ми - дори и седнал, бе висок почти колкото мен. Очите му имаха цвета на ликьор Шартрьоз27 - мъглявозеленикави.
- Да нямаш желание да умреш, Пейдж?
Не отговорих нищо.
- Не ме е грижа какво мислиш за мен, но в този град има известни правила, които си длъжна да спазваш. Едно от тях е сутрешният час.
Отново запазих мълчание. Нямаше да му доставя удоволствието да ме сплаши.
- Онзи червеноризец... как изглеждаше?
- На двайсет и няколко години, с тъмноруса коса - рекох дрезгаво. - С него имаше и друго момче - 16, двамата много си приличаха. И едно момиче, Катрин.
Стомахът ми се свиваше, докато изричах тези думи. Чувствах се като доносница на Рефаимите. Но после си спомних лицето на Лис и се изпълних с решимост.
- Познавам ги - рече Лордът, гледайки в огъня. - Момчетата са братя, и двамата са медиуми. XIX-49-16 и 17. Когато дойдоха тук, бяха доста по-малки от теб. - Той потри длани. -Е, ще се погрижа повече да не ти създават неприятности.
Вероятно трябваше да му благодаря, но не го направих.
- Седни - каза той. - Аурата ти скоро ще се възстанови.
Отпуснах се в креслото срещу него. Ребрата ми бяха натъртени, краката също ме боляха. Лордът ме наблюдаваше.
- Искаш ли да пиеш нещо?
-Не.
- Да ядеш?
-Не.
- Би трябвало да си гладна. Бульонът, който приготвят развлекателите, носи повече вреда, отколкото полза.
- Не съм гладна.
Това бе лъжа. Чорбата действително бе рядка като вода и стомахът ми копнееше за нещо топло и питателно.
-
Жалко. - Той махна с ръка към нощната масичка. - Бях ти приготвил нещо.
Зърнах блюдото още в мига, в който влязох, но предположих, че е за него. Но разбира се, неговото меню бе по-различно. Очевидно бе предназначено за мен.
Когато пак не помръднах, Лордът отиде, взе чинията и я постави в скута ми, заедно с чифт масивни сребърни прибори. При вида на храната почувствах слабост и преглътнах конвулсивно. Рохки яйца, разрязани на две и изпускащи димящ, златист жълтък. Стъклена купичка с варен ечемик, поръсен с кедрови ядки и едър черен боб, блестящ като капки от оникс. Белена круша, накисната в бренди. Чепка зряло червено грозде. Пълнозърнест хляб с масло.
-Яж.
Стиснах юмруци.
- Трябва да се храниш, Пейдж.
Толкова ми се щеше да му направя напук, да запратя чинията по него, но главата ми се маеше, а устата ми се бе спекла от жажда и глад. Единственото, за което можех да мисля, бе проклетата храна. Взех лъжицата и гребнах от купичката. Бобените зърна бяха топли, а ечемикът - ароматен и сладък. Тялото ми се изпълни с блаженство, а стомахът ми замоли за още.
Лордът се върна на мястото си, откъдето ме наблюдаваше, докато унищожавах обяда. Усещах тежестта на погледа му, светъл и пронизващ. Когато привърших, оставих блюдото на пода.Още усещах върху езика си парещия вкус на бренди
- Благодаря - промълвих. Не ми се щеше да го правя трябваше да кажа нещо. Той почука с пръсти по облегалката на креслото.
- Бих искал утре вечер да продължим с обучението ти някакви възражения?
- Нима имам избор?
- А ако имаше?
- Нямам - отвърнах, - тъй че е безсмислено да го обсъждам.
- Говоря хипотетично. Ако можеше да избираш, да контролираш съдбата си, щеше ли да продължиш да тренираш с мен или щеше да се явиш на следващия си тест неподготвена?
Хапливият отговор беше на върха на езика ми, но го преглътнах.
- Не знам - отвърнах.
Лордът стъкна огъня.
- Вероятно си изправена пред дилема. Моралът ти казва „не“, но инстинктът ти за оцеляване казва „да“.