Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
— Няма начин!
— О, хайде бе, Джони.
Разсмивам се. Всъщност искам да говоря за нея.
— Добре. Шест. Да видим. Ами на първо място тя е изключително силна. Не съм срещал друг като нея.
— Я стига! — изсумтява той. — Сигурен съм, че ще мога да я тръшна на земята.
— Не знам, човече. Изчакай, докато я срещнеш.
Той се оглежда в огледалото и приглажда косата си.
— Хм, целият съм в очакване.
— Тя има дълга, черна коса и винаги изглежда сякаш е ядосана…
— Забелязал ли си, че е доста вълнуващо, ако някое момиче е лудо по теб? — Девет потупва брадичката си и се прави на много дълбоко замислен.
Неочаквано усещам вина. Не беше редно да говоря така най-вече с човек като Девет. И определено не трябваше да сравнявам Сара и Шест по този начин — сякаш се конкурират. Освен това те двете се мразят. Сара мрази Шест заради всичко, което ѝ казах в нощта, когато ме предаде. Шест мрази Сара, защото изложих на риск живота ни, когато се върнах да видя Сара, а Шест се нуждаеше от помощта ми. И защото тя смята, че Сара ни предаде.
— Нямам желание да говоря за Шест. Ще те оставя да си съставиш свое мнение, когато се срещнете.
— Пич, голям си бъзльо — поклаща глава Девет.
Пътуваме известно време потънали в мълчание. Пътните табели ни осведомяват къде се намираме. Проверявам отново информацията на таблета. Благодарен съм на увлечението на Девет и на Сандор към електрониката. Без него сега нямаше да мога да включа таблета към компютъра на колата. И не бих могъл да проверя дали тримата гардове са се появили отново. В Източна Оклахома виждам двете мигащи точки, които сме ние двамата с Девет. Все още има една в Ню Мексико, а четвъртата се придвижва бързо над Атлантическия океан. Другите три се бяха появили в Англия и все още не мога да разбера как стигнаха толкова бързо там. Решавам да проверя отново след десет минути.
Гледам през прозореца и чета знаците, покрай които минаваме. Преполовили сме пътя до Ню Мексико, когато забелязвам, че индикаторът за гориво е почти до позиция ПРАЗЕН. Посочвам го и Девет отбива на стоянка за камиони. Той ме моли да отворя жабката. От нея в скута ми се търкулват две пачки със стодоларови банкноти.
— Мамка му! — възкликвам аз и ги хващам.
— Дай ми една банкнота, става ли? — пита Девет.
Издърпвам сто долара и му ги подавам. Той изтегля ръчката за резервоара и излиза от колата. Отделям няколко банкноти и ги слагам в джоба си, после прибирам останалите в жабката. Издърпвам ръчката на седалката, за да падне облегалката, и отпускам главата си назад. Адски съм изтощен. Бърни Косар се надвесва над мен и близва бузата ми. Тихичко се разсмивам. Костите чак ме болят от умора, но се боря със съня да не ме надвие. Вече не издържам на виденията, които идват, като заспя. Гади ми се от разговорите, които водя със Сетракус Ра насън.
Насочвам мислите си към Сара и Шест. Надявам се двете да са добре. После се замислям за Сам. Все още не мога да повярвам, че изоставих най-добрия си приятел. Повтарям си, че нямах избор. Тогава бях така изваден от строя, че едно връщане щеше да бъде равносилно на самоубийство. И въпреки че всичко това е вярно, аз продължавам да се чувствам зле.
Силното прещракване на бензиновата помпа, която спира да пълни, ме стряска и прекъсва мислите ми. Въздъхвам дълбоко и със затворени очи продължавам да се наслаждавам на оставащите секунди тишина, преди Девет да се върне в колата. Само дето тишината продължава твърде дълго. Девет го няма заедно с непрестанното му дърдорене. Отварям очи и поглеждам към колонката, но там няма никого. Къде е отишъл? Няма го и пред бензиностанцията. Силно съм обезпокоен. Излизам, последван от Бърни Косар, и заключвам вратите на колата.
Първо влизам в бензиностанцията — не е там. После отивам до паркинга, пълен с ремаркета. Използвам възможността да усиля слуха си и долавям гласа на Девет, от който правя заключение, че той е добре, но е ядосан. Двамата с Бърни Косар се заточваме в посока на гласа, заобикаляме няколко ремаркета и го откриваме застанал между две момчета, по чиито тениски се забелязват петна кръв. Пред Девет са се изтъпанили трима шофьори на камиони, които му крещят.
— Какво ми каза току-що? — пита шофьорът в средата. Той има рошава червена брада и носи жълта шапка.
— Ти да не си глух? — Девет произнася думите отчетливо, сякаш говори на идиот. — Казах, че имаш ръце на момиче. Я си виж китките!
Защо толкова много иска да се забърка в неприятности?
— Какво става тук? — намесвам се аз и пристъпвам напред.
Шофьорът отдясно, висок мъж с авиаторски слънчеви очила, благоволява да ме погледне. Насочва пръст към лицето ми и крясва: