Възходът на номер Девет

Шамарът, който получавам, е толкова силен, че ушите ми звънтят, а лицето ми изтръпва. Насилвам се и продължавам да го гледам втренчено. Напуканите му устни се разтварят и разкриват два реда остри и криви зъби. Твърде близо е до мен и образът му е размазан, затова потърсвам нещо, върху което да се съсредоточа. Избирам си един наполовина счупен зъб, от който се стича гъста, черна течност. Не знам по каква причина, но това има странен ефект върху мен и вече не се страхувам толкова от него. Просто той е огромен.

— Кажи ми къде трябваше да срещнеш номер Четири след три дни!

— На луната — отвръщам аз.

— Ще умреш пред тях. Лично ще те убия.

Не отговарям. Правя се, че не съм чула. Той дърпа веригата по-силно. Медальонът, който двамата с Джон намерихме в кладенеца в Охайо, онзи, който беше върху огромния скелет, сега се впива отзад във врата ми, докато Сетракус дърпа ли, дърпа. Представям си лицето на Джон, когато тренирахме заедно. Виждам гардовете, седнали около бялата маса в кораба, и се усмихвам. Горда съм, че старейшините са ме избрали. От уважение към тях не смятам да моля за живота си.

— А, ето къде си била, номер Шест. — Разпознавам веднага гласа. Агент Пърди. Отварям очи и виждам един възрастен мъж. Едната му ръка е в гипс, лицето му е покрито с белези, а като ходи, накуцва.

Щом се приближава достатъчно близо, аз се изплювам върху кожените му обувки. Сетракус Ра се изсмива в ухото ми.

Агент Пърди вдига поглед над главата ми, за да говори с него.

— Получи ли информацията, която те интересуваше? Разбра ли къде са?

Сетракус Ра изръмжава и вместо отговор ме запраща към стената. Удрям се в пода, но веднага съм вдигната на крака с веригата на медальона. Изглежда, че ребрата ми са поели част от удара. Мисля, че някои от тях са счупени. Имам затруднения с дишането. Пак опитвам с мислите си да вдигна оръдието от пода, но то не мръдва.

— Радвам се, че се присъедини към нас, Шест — обажда се Пърди. — Виждам, че си се запознала със Сетракус Ра.

— Ти си страхливец — прошепвам аз. Със завети или без тях ще го убия — или ще умра, опитвайки се да го сторя.

— Страхливец ли? Ти си онази, която избяга — възразява с презрение Сетракус Ра.

Втренчвам поглед в празните му очи.

— Твоето е страхливост. Не би могъл да ме убиеш, ако способностите ми са с мен. И точно това наричам страхливост.

Белегът на Сетракус Ра става още по-ярък. За моя изненада веригата около врата ми се разхлабва.

— Сложи я при момичето — казва той и издърпва медальона през главата ми. Стомахът ми се свива, като го виждам как провисва в ръката му. Той ме поглежда и се усмихва. — Ще се бия с теб, Шест. Сам. И ти ще умреш. Много скоро.

Издърпват ме от килията. Краката ми се тътрят по цимента. После нещо ме удря силно отзад по главата. Затварям очи. Нека си мислят, че съм в безсъзнание. Така по-лесно ще разбера къде ме влачат. Един път завой надясно, после два пъти наляво. Чувам отваряне на врата. После ме блъсват напред. Претъркулвам се, докато не се удрям в нещо меко. Или по-скоро нещо меко ме удря. Все още съм със затворени очи. И тогава усещам как ме обгръщат ръце. Отварям очи. Изненада. За втори път през последния час аз съм при Сара Харт.