Възходът на номер Девет

— Да, виждам ги всеки ден.

Сякаш някой ми изкарва въздуха от гърдите. Едно беше да подозираш, съвсем друго да го узнаеш със сигурност.

— Е, аз съм тук — заявявам, като се опитвам да звуча уверено. — Обещавам, че следващият могадорианец, когото видиш, ще получи ритник в задника.

Сара тихо се засмива. За първи път, откакто съм влязла, раменете ѝ леко се отпускат.

— Звучи добре. Шест, моля те, кажи ми къде е Джон. Добре ли е? Ще мога ли да го видя?

Ясно ми е, че тя се тревожи за Четири, но постоянните ѝ въпроси за него започват вече да ме дразнят.

— Ако трябва да съм честна, не съм го виждала от известно време, Сара. Разделихме се. Той тръгна със Сам и Бърни Косар да си вземе сандъка, а аз заминах за Испания, за да потърся друг от нас. Би трябвало да се срещнем след три дни, но не виждам как може да стане това.

— Къде? Къде трябваше да се срещнете? Трябва да знам. Направо загивам, като не знам къде е той.

— Точно в момента изобщо няма значение къде е трябвало да се срещнем, защото аз няма да бъда там — избухвам аз. — Трябва да се съсредоточим върху проблема как да се измъкнем оттук.

Тя трепва от гнева ми, който не успявам да прикрия, но не се предава.

— Къде са другите? Къде е номер Пет?

Преставам да ѝ обръщам внимание — очевидно тя не ме слуша. Връщам се при вратата и допирам ухо. Чувам стъпки, които се приближават по коридора и определено са на повече хора. Обмислям възможностите си. Мога да ги примамя в килията или да се бия с тях там, където са. И в двата случая знам, че трябва да се справя с тях, да превърна Сара в невидима и да изберем накъде да тръгнем, за да се измъкнем.

Сара се изправя.

— А номер Седем, Осем и Девет? Те къде са? Заедно ли са?

Ако не млъкне, ще разберат за мен и ще ни пленят или нещо още по-лошо. Изсъсквам ѝ:

— Сара! Достатъчно! Престани!

Отново допирам ухото си до вратата и веднага разбирам, че отвън става нещо не добро за нас. Струва ми се, че целият коридор е пълен с мъже. В капан сме. Обръщам се да го съобщя на Сара, но тя, изглежда, е насред пристъп. Тялото ѝ е на пода и тя се гърчи в конвулсии.

— Сара! — Ставам видима и притичвам до нея, за да хвана главата ѝ да не се блъска в циментовия под. Упоена ли беше?

Тялото ѝ започва да трепери толкова бързо, че направо се размазва пред погледа ми. Стоя и гледам безпомощно, а в това време около тялото ѝ се появява бяло очертание. Посягам да го докосна, но преди пръстите ми да го достигнат, линията става черна. Съсредоточавам съзнанието си върху Сара и правя опит да спра конвулсиите ѝ с телекинеза. Но още при първия опит усещам мозъка си като че ли пламти, сякаш огромно количество тъмна енергия е нахлула под черепа ми. Усещам как политам назад и затварям очи. Когато ги отварям отново, не мога повярвам на онова, което виждам. Сара Харт започва да расте, а кожата ѝ да потъмнява. Става поне два метра висока. Дългата ѝ руса коса става къса и черна. Лицето ѝ се превръща в дяволско чудовище. Яркочервен белег се появява от едната страна на врата ѝ, който сега е станал дебел, после белегът бавно нараства, докато стигне до гърлото. След като спира да расте, белегът започва да пламти.