Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Точно навреме. В тунела се изсипват войници и аз се притискам към стената, за да ги избегна. Болката и пристъпите на гадене ги няма. Очевидно действието на наркотика е отминало. Облекчението ми е огромно, макар че няма време да му се насладя. Отдясно се отваря една врата. Без много да му мисля, скачам през нея и се озовавам в тесен бял коридор с множество врати. От една от тях в момента на заден ход излиза самотен войник.
— Моля те. Млъквай вече! — подвиква той към стаята. — И трябва да хапнеш нещо.
Той заключва вратата и се обръща, за да се отдалечи. Но аз съм вече до него и го повалям с удар с десния си лакът в челюстта. На колана му виси връзка с ключове. Вземам ги и като обезумяла ги пъхам един по един в ключалката, която току-що е заключил, докато не откривам този, който пасва. Предполагам, че онзи, на когото говореше, едва ли му беше приятел, но пък точно сега аз имам крещяща нужда от съюзник. Бутам вратата, нетърпелива да разбера дали днес ще бъде денят, в който ще се сдобия с нов приятел.
Хлъцвам от изненада. Не знам какво точно бях очаквала, но определено не беше момичето, което се свиваше страхливо в ъгъла. Разпознах я веднага, независимо че беше покрита с мръсотия. Сара Харт. Приятелката на Джон. Онази, която го предаде на полицията в нощта, когато се върнахме в Парадайс.
Тя се изправя разтреперана, като използва за опора стените от двете ѝ страни. Престава да трепери и се обръща към вратата, за да посрещне онзи, който ще влезе. Страхът в очите ѝ ми подсказва, че отварянето на вратата ѝ носи само лоши неща. Все така невидима, издърпвам тялото на войника в стаята. Да го оставя навън означава покана за останалите. Точно в момента не се нуждая от компания. Натиквам го в един ъгъл, като се надявам, че там ще бъде извън обхвата на камерата. Затварям вратата.
— Сара? — казвам тихо аз.
Тя се завърта към гласа ми, видимо объркана.
— Кой е? Къде сте?
— Аз съм Шест — прошепвам.
Тя тихо ахва.
— Номер Шест? Къде сте? Къде е Джон? — пита тя с треперещ глас.
Продължавам да говоря тихо, тъй като не съм сигурна, че сме сами.
— Невидима съм. Седни обратно, както обикновено, и се преструвай, че не съм тук. Наведи главата си, така ще можем да говорим. Обзалагам се, че те наблюдават с камера.
Сара се отпуска обратно в ъгъла и свива коленете към гърдите си. Навежда глава, при което косата ѝ пада напред и покрива изцяло лицето ѝ. Отивам до нея и сядам на пода.
— Къде е Джон? — прошепва тя.
— Къде е Джон ли? — Не мога да скрия гнева си. — Точно в този момент можеш да забравиш за Джон, Сара. Ти би трябвало да знаеш къде е Джон. Нали ти го подреди? Благодарение на теб той попадна в затвора. А после аз го измъкнах. Това, което искам да разбера, е какво правиш ти тук.
— Те ме доведоха. — Гласът ѝ трепери.
— Кои са тези те?
Раменете на Сара се тресат от тихия ѝ плач.
— ФБР. Те не спират да ме питата къде е Джон, а аз непрестанно им повтарям, че не знам. Ти трябва да ми кажеш къде е той. Ако не им кажа къде е, те ще убият всичките ми близки! — Звучи напълно отчаяно.
Не бих казала, че ѝ съчувствам.
— Това се случва с предателите, Сара. Ти знаеше, че Джон има чувства към теб, че ти се доверява. А ти го използва, за да помогнеш на тези хора. А сега те те използват. Бързо ми разкажи какво точно си им казала за Джон.
— Не знам за какво говориш — казва Сара и започва да хлипа още по-силно.
Сърцето ми се къса, като я гледам така. Какво ѝ бяха сторили? Дългата ѝ коса скрива ръцете и лицето ѝ — тя изглежда толкова малка и млада. Усещам как гневът ми се стопява и докосвам с ръка гърба ѝ.
— Съжалявам — прошепвам аз.
Тя си поема дъх и обръща глава в посока на гласа ми. Виждам сините ѝ очи: зачервени и кървясали. За част от секундата ставам видима, за да ѝ влея малко сила. Показвам ѝ могадорианското оръдие в ръцете ми и отново се скривам. Тя въздъхва, поема си дълбоко дъх и казва с по-стабилен глас.
— Радвам се да те видя. Знаеш ли къде се намираме?
— Мисля, че сме в подземна база в Ню Мексико. От колко време си тук?
— Нямам представя — отвръща тя и избърсва една сълза от крака си.