Възходът на номер Девет

Сара приема чутото без следа от объркване. Само поклаща глава и извръща очи.

— Знам. Той ми го показа. Преди два дни се появи в килията ми. Помислих си, че е дошъл да ме отведе в помещението, където… — Гласът ѝ изтънява, но след минута се изкашля и се окопитва. — Помещението с всички онези машини и мигащи светлини. Като съм там, ми се струва, че ще полудея, и всичко ме боли. Трудно е за обяснение. Но той не беше дошъл, за да ме отведе някъде. Стоеше там, без да каже нито дума. После започна да се тресе, сякаш имаше припадък, и се смали. И изведнъж „бам“ — все едно, че се гледах в огледало. Когато накрая заговори, гласът не беше неговият, беше моят. Опитах се да го ритна и да му издера очите, но той ме преби толкова лошо, че… Оттогава едва мърдам. Изправих се за първи път, за да те хвана, когато те хвърлиха тук.

— Поласкана съм. — Правя усилие да се засмея, но смехът заглъхва в гърлото ми. — Не, сериозно, благодаря ти.

— Ами пак заповядай.

Тя ми се усмихва, а аз си мисля, че сигурно е било ужасно за нея. Самата аз съм уплашена повече от всякога, а пък съм родена и подготвена да се бия. Това е моят живот. Не, това не е животът на Сара.

— Не схващам нещо. Откъде знае толкова много за теб? Как успя да ме заблуди така успешно?

— Те знаят всичко, Шест. — Гласът ѝ е напълно сериозен.

Започвам бавно да се надигам. Правя се, че не забелязвам протеста на ребрата ми.

— Какво точно имаш предвид с всичко? За кого? А какво знаеш ти самата? За онова, което става?

Сара поглежда настрани.

— Колкото и малко да знаех, казах им го — отговаря тя след минута. — Съжалявам. Водеха ме непрекъснато в онази стая, завързваха ме и ми инжектираха някакви наркотици. Задаваха ми едни и същи въпроси безспирно и накрая устата ми сама се отваряше, макар да ѝ заповядвах да спре. Изобщо не можех да спра да говоря. — Сара покрива с длани лицето си и се разплаква. — Казах им всичко, като повторих разговорите ни дума по дума.

Облягам се на стената и оставям болката да отшуми.

— Ако Джон види Сетракус Ра и повярва, че това си ти, не знам какво може да се случи.

— Трябва да се махнем оттук! Трябва да го спрем! Няма ли начин да предупредим Джон? — Тя говори като обезумяла.

— Не съм сигурна, че съм готова да избягам оттук.

— Какво? Защо? — пита изумена тя.

Изправям се на крака и притискам ребрата си.

— След като вече срещнах Сетракус Ра, ми се иска да си пробвам силите с него. Той ме остави жива, аз пък смятам да го убия.

Заплахата щеше да бъде съвсем смъртоносна, ако не се олюлявам от слабост, но пък го желая с цялата си същност.

Сара се изправя и това ми дава възможност да я огледам за първи път. Лицето ѝ е покрито с мръсотия и синини, русата ѝ коса виси върху раменете ѝ, но тя пак е красива. Червеният ѝ пуловер е разкъсан и е боса. Тя също леко се олюлява. И не сваля изумения си поглед от мен.

— Шест, погледни се. Ти си ранена. Наистина си ранена. Съзнаваш ли изобщо за какво говориш? Да се биеш сама с него би било голяма глупост. Джон ще дойде. Изчакай го. Моля те. Той ще дойде и ще ни спаси. Всички нас, и Сам. Знам, че ще го направи.