Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
— Кой от вас иска да умре пръв?
Естествено, Девет пристъпва напред и скръства ръце пред гърдите си.
— Аз.
Онзи вдига пистолета пред лицето на Девет и се хили, решил, че това е само перчене.
— Не ме изкушавай, боклук! Убийството ти ще направи деня ми много по-хубав.
— Ами стреляй тогава. Няма причина да те лиша от удоволствието на деня ти. Май нямаш много такива напоследък — отвръща Девет.
Въздишам. Нещата вървят към лош край. А това ще привлече внимание, от което не се нуждаем.
В следващия миг нещата започват да се развиват с неочаквана бързина. Първо неочакван и доста силен пукот от близкостоящ камион стряска мъжа с пистолета, който натиска спусъка. С мисълта си Девет спира куршума на сантиметри от носа си. С широка усмивка и накланяне на главата Девет завърта куршума във въздуха и го запраща обратно към стрелеца. Оня вижда как куршумът се приближава, обръща ни гръб и хуква колкото му държат краката.
Поглеждам Девет. Момчето направо си умира от кеф. Знам какви са му намеренията, а също така знам, че идеята е лоша, много лоша.
— Девет. Не. Не го прави — казвам му аз и поклащам глава, макар да съм наясно, че въпреки това ще го направи.
Девет се изсмива и се преструва на невинен.
— Какво да не правя? Това ли?
Двамата поглеждаме към куршума, който все още виси във въздуха близо до шофьора, където го беше спрял Девет. С ликуващо кискане той го праща право в задника на бягащия шофьор. Оня се строполява на земята и наддава кански писъци. Девет се обръща към другите шофьори, включително и към онзи, който Бърни Косар продължава да пази. Те са толкова уплашени, че малко остава да подмокрят панталоните си. Девет им се усмихва и аз съм сигурен, че още не е приключил с тях.
— Знаете ли какво? Вие двамата трябва да се реванширате заради вашия приятел. Ето какво ще направите. Ще бръкнете в джобовете си, но много бавно и ще извадите портфейлите си. След това ще дадете всичките си пари на тези мили момчета. Нали разбирате, заради неприятностите, които им причинихте — казва им той и посочва стопаджиите. — Не мисля, че искате да чуете какво ще ви се случи, ако не сътрудничите. Бързо! — Двамата шофьори кимат и посягат към джобовете си.
Двамата стопаджии са напълно зашеметени от сцената, на която бяха станали свидетели.
— Хм, благодаря ти, човече — казва единият от тях.
— Няма защо — отговаря Девет, след като парите са сменили притежателите си.
Всички ръце, с изключение на нашите, треперят.
— Просто за информация, ние никога не сме обещавали пари на човека. Опитваха се да ни изстискат, но сме останали без пари — добавя другият.
— Вярвам ви. Е, вече не сте без пари — усмихва се Девет. — Само да добавя, че знам какво е да си на пътя ида бягаш от нещо. Трудно е за едно дете да измисли как да спечели някой долар. — Той се обръща към мен за потвърждение. Усмихвам се на момчетата, но поглеждам към Девет и му давам да разбере, че съм ядосан повече от всякога. Той вдига рамене. — Надявам се следващият ви стоп да мине по-добре. — Обръща се и се отдалечава. Двамата с Бърни Косар го последваме.
Стигаме до колата, качваме си и потегляме в мълчание. След няколко минути Девет включва радиото. Той потропва с пръсти по волана в ритъма на песента.
— Какво, по дяволите, правеше там? — крясвам аз и го удрям с юмрук по рамото. — И не ми излизай с номера за бедните малки момчета, нито пък за злите, гадни шофьори! Просто се забавляваше и се перчеше! И знаеш ли какво? Така изложи двама ни на опасност, да не говорим, че забави пътуването ни. Хайде, Девет! Обясни!
Кокалчетата на пръстите му са побелели от силата, с която стиска волана. Мускулите на челюстта му играят.
— Не съм се перчел, нито пък съм си устройвал забавления.
Изчаквам го да продължи, да обясни, но той, изглежда, няма такова намерение.
— Какво искаш да кажеш? Просто си решил да защитиш някакви хора? Доколкото си спомням, ти беше този, който каза, че хората не заслужават нито време, нито усилия.
Той трепва, като му напомням собствените му думи.
— Не харесвам побойници. Никой няма право да убива и да наранява просто защото може. Нямаше да им позволя да го сторят. А и се постарах никога повече да не го правят. — Гласът му е глух. Той ме поглежда, забелязва изуменото ми изражение, после се извръща към пътя. — Не разбирам защо си толкова изненадан. Аз съм човеколюбец, приятел.
Поклащам глава. Всеки път, щом реша, че Девет вече ми е напълно ясен, той извършва нещо, което обръща мнението ми, и накрая започвам да го харесвам повече. Свивам рамене, облягам главата си назад и се заглеждам в пейзажа, който препуска покрай прозорците. Потропвам върху облегалката в такт с музиката.