Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Убеден ли бях в това? Нашият Тахир Хакъ… Любимият ни преподавател с Нюзхет… Който винаги ни е помагал и никога не е щадил подкрепата си… Той не би могъл, но чакалите му – ако не сега, то кога? Четин с физиономията на джамбазин, придружен от умния наивник Ерол, възложил организацията на онова момиче Сибел със змийските очи… Няма ли противоречие? Нали това момиче със змийските очи ме насочи към Акън?
Ако тя не беше ми казала, никога нямаше да разбера за него. И през ум не би ми минало да отида до тях. Дали в последния момент не е поискала да му помогне? Каза, че са стари приятели… Може да я е загризала съвестта. Кой, онова момиче, в чийто леден поглед няма и капка съчувствие? Това не се знае. Човекът е сложна личност. Във всяко добро има и лошо и обратното… Ама че душа имаме… Благословена като бойно поле… Доброто и злото, правото и грешното, любовта и омразата са все ръка за ръка във всеки един момент…
А може би са искали да ме сплашат. Но това не е нужно… Тахир Хакъ ме познава много добре. Наясно е, че такъв като мен, дето се бои от сянката си, ще стои далеч от рисковани постъпки. Но ако младите фанатици не знаят… Ако нещата са излезли извън контрола на професора… Като си спомня напрежението на лекцията… Как само се противопоставяха на професора…
А може би трябваше да си поприказвам открито с Тахир Хакъ. Да му разкажа случилото се, без да спестявам никаква подробност, и да река, моля, кажете ми какво знаете… Огромен риск! Ами ако не е, както го мисля, и професорът е замесен? Това не значеше ли да се хвърля надолу с главата в пропастта? Но задължително трябваше да говоря с него. Без да споменавам обстоятелствата, които биха ме изкарали виновен, само да споделя съмненията си и дори да го подплаша: „мисля, че онзи главен комисар подозира и вас“, та да го накарам да си отвори устата. Да, трябваше да го направя, и то час по-скоро… В противен случай Невзат днес-утре, като научеше за случилото се с Акън, щеше да се лепне за мен.
Извадих мобилния и набрах домашния номер на професор Тахир. Звънях продължително. Къде се беше запилял? Тъкмо да се откажа, когато чух сънния му старчески глас:
– Ало, моля?
– Здравейте професоре, Мющак се обажда…
– Божичко, ти ли си? – гласът му беше уморен. – Заспал съм в креслото. Беше тежък ден.
Нямаше предвид лекцията; никога не се беше оплаквал от работата си. Бяха го съсипали смъртта на Нюзхет, разпитите и, естествено, прикриваната тайна.
– Моля да ме извините, професоре… Ако знаех…
– Няма нищо, няма нищо – прекъсна ме. – Добре че се обади, щеше да ми се схване вратът… После дни наред не се оправя… И баща ми беше така, Бог да го прости. Атеросклероза ли, що ли?
Ако го бях оставил, щеше да продължи да се оплаква.
– Вижте, професоре – започнах. – Потърсих ви в неподходящ момент, защото…
Не можех да намеря точните думи, но, слава Богу, Тахир Хакъ го отдаде на възпитанието ми.
– Какъв неподходящ момент, Мющак? Та още няма девет… А и ако ти не се обадиш, кой да се обади, момчето ми? Имам ли по-близък от теб на този свят?
Наистина ли? Толкова близък ли ме чувстваше? В такъв случай не би ми навредил. Каква ти вреда, бе! Какво освен добро съм видял досега от този човек? Досега – значи, още се съмнявам. Но това е несправедливо; професорът винаги ме е обичал. Дори в отношенията ми с Нюзхет винаги е вземал моята страна. А да не би пък точно заради това, защото ми е причинила толкова мъка, да я е…
– Чакай, кога ще е погребението на Нюзхет – прекъсна светотатствените ми подозрения. – Надявам се да не е утре, нали знаеш, че обиколката по стъпките на Завоевателя е утре…
Значи, не анулираше нищо запланувано. Толкова ли не го беше грижа за Нюзхет? В края на краищата умрял беше негов студент, и то много близък навремето… Веднъж стомна за вода, втори път… Не, едва ли мислеше така, по-скоро не желаеше да мисли за смъртта. И най-вече се ръководеше от прословутата си професионална дисциплина или – по думите му – съвест за задълженията. Точно като баща ми, господин Фехим… „Желязната съвест на изпълняващите задълженията си както подобава поколения е единствената гаранция за националното ни съществуване.“ Наистина възпитаното в първите републикански периоди поколение беше съвсем различно.
– Ако не дойда на погребението, ще ми е много мъчно – потвърди размишленията ми. – Знаеш, че обичах Нюзхет, макар и възгледите ни да се разминаваха…
– Как да не знам, професоре, но не се тревожете, не мисля, че погребението ще е утре. Трябва да се направи аутопсия.