Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
– Аутопсия ли – измърмори. – Защото е убита?
Любителят детектив в мен веднага оживя.
– Разбира се, трябва да научат причината за смъртта.
– Че не е ли ясна? Нали главният комисар каза, че е наръгана с нож…
За малко да кажа да, с нож за писма. С туграта на Завоевателя на дръжката… Отгоре на всичкото днес някой беше влизал в кабинета ми и ровил из компютъра ми за материали, свързани с Баязид II, син на Завоевателя. А точно над падналото тяло на ранения Акън висеше картина със Завоевателя и Джем султан. Там, където са нападенията, има препратки към султан Мехмед Завоевателя и семейството му. Какво бихте казали за това? Интересна би била реакцията му. Но не го направих и отбивайки отново темата, по която трябваше да говорим, казах тъжно:
– Да, Нюзхет е била наръгана. В шията, казват.
– Ужасно! Колко са жестоки хората, Мющак. За пари да наръгаш леля си… Горката Нюзхет! Гледай какво я сполетя. Да тръгнеш от Америка, да пристигнеш в собствената си страна и смятаният за най-близък човек да те наръга… – замълча, като че ли не можеше да проговори от скръб. – Знаеш ли дали Сезгин си е признал?
Де да беше, колко по-лесно щеше да бъде за всички ни, но още не се знаеше дали е виновен. Добре би било да се върна на въпроса.
– Не зная, професоре. Но днес се случи още нещо ужасно. Нали познавате Акън?
– Акън? Кой пък беше той?
Говорехме за Нюзхет, но намекваше, че не познава асистента и. Не, този старчок изобщо не беше наивен.
– Акън Чотакан…
– А, онова момче ли… Не беше ли асистент на Нюзхет?
– Помагал и за проекта – наблегнах на думата проект. – Щели да се върнат заедно в Чикаго…
– Да, дочух такова нещо… И какво е станало с Акън?
В гласа му имаше напрежение.
– Снощи е бил нападнат.
– Какво? Мъртъв ли е?
Изненадата му сякаш беше истинска.
– Слава Богу, жив е. Ще се оправи… Но са го пребили жестоко… И за да не проговори, му отрязали езика…
– Ох – простена. – Чудовищно… Кой го е направил?
– Не е ясно, но може да са били нападателите на Нюзхет.
– Същите ли… – и замълча. Неудачно мълчание. – Не, не мисля – каза, без да дочака отговора ми. – Знаеш наклонностите на младежа… Вероятно някой от особените му дружки…
Ето че беше намерил оправданието…
– Може би – рекох, за да не прекъсна разискването. – Но съм много объркан, професоре… Добре би било да поговорим…
– За какво?
Гласът му изведнъж се отдръпна и изстина.
– За тези събития… Трябва да ви кажа нещо…
– Казвай, де.
Прозвуча укорително. Но вече не ми пукаше.
– Не е за телефон…
Страхът му се възвръщаше.
– Много ли е важно?
– Може би… Ако и вие ми подхвърлите някаква хипотеза…
Отново мълчание.
– Естествено, ще се опитам да ти помогна – каза, след като осмисли думите ми. – Знаеш, че си важен за мен. Но какво общо има това убийство с нас?
– И Нюзхет нямаше, но я убиха…
Сам се изненадах от логиката си, но въздействието беше по-силно от предполагаемото.
– Плашиш ме, Мющак… Какво имаш предвид, момчето ми?
– Извинете, ако съм ви разстроил, професоре… Но трябва да поговорим. Мога да дойда веднага…
Гласът му потрепери и още малко да се разтревожа.
– Какво? Сега ли? Не, не съм в състояние… – я виж, предпочиташе да се измъкне. Вероятно щеше да обсъди ситуацията със съучастниците си. Или се подлагах на още по-голяма опасност? Дали тази вечер нямаше да ме нападнат? Още малко да се паникьосам, но се успокоих, когато каза:
– Сутринта ще показвам на хората Истанбул на Завоевателя. Трябва да си легна рано… Ако се съглася да дойдеш, докато стигнеш, отдавна ще съм заспал. Да се видим ли утре сутрин?
– Разбира се – отговорих, скривайки разочарованието си. – Както ви е удобно.
– Добре тогава, утре сутрин ела в кафенето на крепостта… Където ходим всички… Към осем… Разходката започва в девет. Ще поговорим.
– Благодаря, професоре… Ще се видим там.
– Добре тогава, приятна вечер…
Щеше да бъде приятна, повече нямаше да бягам, да се въздържам или страхувам. Щях да кажа истината и да предам на правосъдието убийците на Нюзхет. Или мен да тикнат в затвора… Внезапно се почувствах добре. Тъкмо да заподскачам като дете, подсвирвайки си по затрупания със сняг тротоар независимо от едрото си тяло, когато си представих лежащия в моргата труп на Нюзхет. Не на Нюзхет, а изстиващото тяло на онази остаряваща жена. Проболият ме снощи леден поглед… Настръхнах и се разтреперих. Веднага изтрих от паметта си студения блясък на сините очи, рязко повдигнах яката на палтото, пъхнах ръце в джобовете и се забързах към булеварда, който щеше да ме отведе към маршрутките на Кадъкьой.