Убийството на султана

– Внезапно спрях, сякаш току-що ми хрумваше. – Шазие, какви са тези въпроси? Да не би… – понижих тон. – Да не мислиш, че съм убил Нюзхет?

– Не дрънкай глупости… Ти и мравка не можеш да убиеш.

Въпреки това не отделяше и за миг поглед от мен.

– Но снощи изглеждаше особено… А и няколко пъти си ме търсил… – и тръсна глава, сякаш да отпъди ужасяващата мисъл, минала през ума и. – Да, каза ми, че си ме набрал по погрешка…

– отмести погледа си. – Знам ли, Мющак… – замълча и скръсти ръце на гърдите. – Питах те вчера, но съм длъжна да повторя – огледа ме от глава до пети. – Не си имал нова криза вчера, нали?

Макар и късно, беше прозряла истината. Всъщност винаги го правеше. Знаех, че не мога да скрия нищо от нея, но вместо да призная, че нямам представа какво крия, предпочетох да продължа играта.

– Амнезия ли? Не, ако изключим половинчасовата дрямка след обяда, много добре помня какво съм правил. И нито съм сънувал, нито съм имал кошмари…

– Кошмари – повтори многозначително. – Защо го каза?

Глупако, кой си ти и кой те хваща в лъжа? Както казваше

разумният ми баща: „Говори колкото е нужно. Отвориш ли си устата, загинал си.“

– Знам ли – опитах да се стегна. – Исках да кажа, че съм спал безпаметно. – Не биваше да се ядосвам, добре би било да се правя на разочарован. – Какво имаш предвид, Шазие? – погледнах я обидено. – Че съм имал криза и през тези тъмни часове съм убил Нюзхет…

– Не, не – прекъсна ме, но този път по-меко. – Само се опитвам да разбера… Нали не сте се виждали с Нюзхет?

– Не сме… – вече можех да се покажа ядосан. – Защо не го кажеш направо… – наведох се към нея през бюрото. – Защо не попиташ дали не съм убил Нюзхет?

Отговори незабавно.

– Защото знам, че не си я убил.

Колко беше сигурна, макар аз да се съмнявах…

– Не е нормално страдащите от дисоциативно разстройство да убиват – каза. – Защото мозъкът изключва паметта, не успявайки да се справи със събитията от реалния живот… За да не се сблъска с проблемите, причиняващи кризата. И макар убийството да не е приемлив способ, все пак е начин за решаване на проблема. Забравата обаче е бягство от проблемите. При теб е не само бягство от проблемите, а и от причинителите им. Поради това е твърде малка вероятността да извършиш престъпление в момент на криза.

Вероятност! Не каза невъзможност. Не е нормално, но все пак съществува някаква вероятност. Не е нормално на теория… На практика бих могъл да го направя… Защото животът е по-сложен от теорията. Теорията е само схема, грубо описание на мозъка, чиито граници все още не са установени… Или трябва да се каже на душата? Кой може да знае със сигурност какво става в човешката душа? Ех, ако Шазие познаваше моята. Да можеше да ме успокои – не изглупявай, Мющак, ти не си способен на убийство, това е невъзможно. Не беше го направила, понеже и тя не беше сигурна. Но продължаваше да го усуква, за да ме успокои или по-скоро да убеди сама себе си.

– Тогава защо са всички тия въпроси – попитах по-остро от очакваното… И по-силно… Години наред не бях и повишавал тон… А може би никога. – Щом не съм способен да убия никого, защо ме разпитваш като подсъдим?