Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
22
„В това дете има нещо налудничаво“
Кадъкьою46. Така го наричаше мама, ние – също. Защото тази територия е била подарена след превземането на Константинопол от Завоевателя на първия кадия на града Хъзър Челеби. Затова районът е наречен Кадъкьою. Сега го казват съкратено Кадъкьой. Обаче нашият изпълнен с цветни градини Кадъкьою, където всички се познаваха, нямаше нищо общо с този гигантски квартал с нацвъкани една до друга многоетажни сгради, в които никой никого не познава.
Ние и те ли казах? Не, нямам намерение да всявам раздори в турското общество, спойка от непривилегировани и безкласови елементи. Не подценявам никого и не се обиждам никому, но в резултат на неизбежното социално-икономическо развитие бяхме лишени от красивата си страна, градове и квартали. А и аз не се посвених да се включа в тази срамна инициатива, предавайки на алчния предприемач оставената ми в наследство къща на „Шевки паша“. Не обвинявам никого, всички сме виновни или безпомощни… С единодушно безхаберие унищожихме този прекрасен квартал… Така го окачествяваше покойната ми майка… Но не наричаше квартал, а покрайнина… Прекрасната ни покрайнина…
Не зная доколко важен може да бъде за човек един квартал, но аз не бих могъл без Кадъкьой. Е, и без Нюзхет не можех, но това не значи, че съм обсебен. Колкото и да е променено мястото на бившата къща на „Шевки паша“, все още носи атмосферата на едновремешния Кадъкьою. Колко несправедливо са нарекли дошлите от Мегара47гръцки заселници, основали Византион, сегашния Сарайбурну „Страната на слепите“… И дума да не става, първите заселници изобщо не са били слепи, ами загубили ума и дума, като видели този кът от рая; затова заседнали не в Сарайбурну, а на брега на Мода48, проснал се кротко в морето като скрита скъпоценност, тоест на тези вълшебни брегове.
Когато слязох от маршрутката на пристанището, вече минаваше девет. И тъй като по това време не ми се щеше сам да си готвя, се отбих в един от най-старите ресторанти в Кадъкьою, на янинеца Фехми. Само зеленчукова супа и задушен праз… Отказах любимия си десерт от тиквички, за да не ми стане тежко, платих сметката и когато стигнах вкъщи, ме чакаше ужасяваща изненада: жена в тъмното, точно като снощи.
Само си помислете какво е да влезеш в уютния си дом, да заключиш вратата уверено, да се събуеш и влизайки от антрето в хола, да чуеш внезапно нечие дишане. Някаква сянка, нещо, чието място не е там… Живеещият тук от години призрак на Нюзхет? Не, не е призрак. Насреща ми стоеше съвсем истинска жена, която светлината от улицата превръщаше в тъмен силует. Не посмях да се обадя, а уплашено се втурнах към електрическия ключ на стената. На жълтеникавата светлина изплуваха не стряскащите леденосини очи, а изпълнени със съмнение черни… На бюрото ми неподвижно седеше Шазие. И също като Нюзхет не сваляше и за миг поглед от мен. Краткото успокоение за миг премина в паника. Да не би и нея? И Шазие? Потърсих с поглед нож за писма на не толкова сбръчканата като на Нюзхет шия на братовчедка ми. Слава Богу, нямаше, само кехлибарена огърлица…
– Значи, си дал рубините на нея? – движеха се само устните и, никакво помръдване на лицето или тялото… – Нямаш право на това!
На какво нямах право? За какво говореше?
Взе вестника от бюрото и ми го протегна.
– Огърлицата на шията на Нюзхет… „Рубинените очи“, любимите на баба… Как можа да подариш такава семейна реликва?
Погледът ми попадна върху заглавието над снимката – „Световноизвестен професор по история беше убит в дома си“. Въпреки че го знаех, беше стресиращо да го прочета черно на бяло. Под заглавието имаше снимка на жена. Леко отметнала глава в плюшено кресло с цвят на шампанско… Лицето беше замазано, обаче на Нюзхет… Нямаше нищо изненадващо. Странното беше колието: „Рубинените очи“… Което подарих на Нюзхет. Но още по-странна беше реакцията на Шазие. Вместо да се усъмни в мен, тя се занимаваше с гердана на баба. Не само занимаваше, ами директно питаше. Бих излъгал, ако кажех, че реакцията и не ми допадна; значи, и през ум не и минаваше, че може да съм убиец. И нямаше смисъл да подклаждам съмнения.
– Мислех, че знаеш – отговорих и взех вестника. – Баба беше подарила огърлицата на майка ми…
Изглежда се обърка.
– Не помня такова нещо.
– Добре си спомни, Шазие – предупредих я спокойно, слагайки си очилата за четене. – Всички останали ценни предмети на баба взе леля… Всички… Само тази огърлица остана в нас.
46
Квартал в Истанбул. – Б.пр.
47
Мèгара (на гръцки: ??????) е град край Сароническия залив, Южна Гърция. – Б.пр.
48
Квартал в Истанбул срещу Анадолската крепост. – Б.пр.