Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Напразно опита да сбърчи изгладеното си с ботокс чело. Не си спомняше, но започна да осмисля, че съм прав за попадналите в нея скъпоценности на баба. А аз през това време се заех да разглеждам снимката.
За пръв път чух за огърлицата от главен комисар Невзат. Дори напразно го бях обвинил, че ми залага капан и никаква огърлица не е имало. Обаче имало… И то не каква да е, а подарените от мен „Рубинени очи“… Значи, Нюзхет още я пазеше… Дори я беше сложила за вечерта на срещата ни. Дали пък наистина не се беше разкаяла? Дали след толкова години раздяла не е искала да се върне при мен? Не, не, сега не е време да мисля за това. Отново погледнах снимката. Имаше ли обеци на ушите? На снимката не се виждаха. Колкото и да се напрягах, не можех да си спомня дали е носела обеци снощи. Сигурно не съм ги забелязал от страх. Всъщност, щом не съм видял голямата огърлица, съвсем нормално е да не видя малките обеци. За още нещо беше права братовчедка ми: „Рубинените очи“. Да, никой не знаеше, че съм подарил тази семейна ценност на Нюзхет. Не бях се осмелил да призная. Горката ми майка, до последния си час претърсваше чекмеджетата из къщи къде ли е потулила липсващия наследствен накит. И понеже не беше зла като леля, не обвини никого в кражба. А и да би поискала, последният, който би и дошъл наум, щеше да бъде едничкият и син. „Най-честното на света момче – Мющак.“ Но онова гнусно чувство, наричано любов, оставя ли честност в хората… И всъщност изобщо не бях длъжен да дам на Нюзхет „Рубинените очи“. Случайно беше зърнала огърлицата… Една вечер, когато бяхме сами в къщата… Беше я харесала, че кой ли не би… И аз, щедрият влюбен, бях казал: „Вземи я, твоя е“, като че ли беше моя собственост… Нека да не я обвинявам, тя отказа с думите: „Не, това е много скъпо, а има и сантиментална стойност.“ Не, не се преструваше, беше искрена. Не беше алчна. Но аз, царят на досадниците, върхът на лекетата, и я бях дал насила…
– Мислех, че е загубена – опитваше се да си спомни Шазие. – Леля я търсеше навсякъде. Дори няколко пъти и аз и помогнах. – В погледа и се преплитаха съмнение и обвинение. – Майка ти знаеше ли, че си я подарил на Нюзхет?
Свалих очилата и отговорих:
– Естествено знаеше – включи се отново царят на лъжците Мющак. – Как бих могъл да я дам, без да попитам мама?
– А защо не каза и на нас?
Вдигнах рамене.
– Щях, но мама ме помоли. Страхуваше се от реакцията на леля. Заради сантименталната стойност на „Рубинените очи“…
Обвинението започна да изчезва от погледа и, но все още не беше убедена.
– Значи, това търсене на огърлицата и ровенето из чекмеджетата…
Лепнах срамежлива усмивка на устните си.
– Моя беше идеята. Къде ти толкова съобразителност у майка ми… Да не и се разгневи леля…
Май Шазие започваше да ми вярва.
– Наистина покойната ми майка беше труден характер… Беше превърнала къщата в затвор за всички ни…
Опитах се да я утеша, смятайки, че и е мъчно.
– Не говори така, леля Шахесте преживя тежки моменти. Лесно ли е да те изоставят? И то с малко дете… Не се омъжи повторно горката, та да не отраснеш при пастрок…
Усмихна се горчиво.
– Благодаря ти за съчувствието, Мющак, но ако си беше намерила подходящ съпруг, едва ли щеше да се съобрази с мен..
Шазие винаги беше обичала повече баща си… Дори когато чичо Митхат ги остави и си отиде, не се ядоса много. Повече обвиняваше майка си. Че досадила на човечеца и насила го пъхнала в ръцете на оная млада жена.
Не мога да твърдя, че харесвах леля си, но с ушите си бях чувал, че макар нееднократно да имала сгоден случай и много от кандидатите да са били подходяща партия, ги отпратила, без да се замисли, само да не страда малката и дъщеря.
– Според мен не си справедлива… Майка ти никога не би те изоставила. Погледни нещата от нейна страна. Да бъдеш изоставена от съпруга си на тази възраст…
Черните и очи се навлажниха, долната и устна се разтрепери. Помислих, че ще се разплаче, но силната ми братовчедка веднага се съвзе.
– И какво е станало? Защо са убили Нюзхет?
Най-сетне си дойдохме на думата. И защо да крия, аз също
си отдъхнах. Защото имах въпроси към Шазие.
– Все още не е ясно – казах. – Полицията се съмнява в племенника и. Може и да си го виждала у тях.
Леко поклати глава.
– Не, никога не съм ходила у Нюзхет…
– Е, казва се Сезгин… Бил единственият и наследник. Имали и разногласия. Така твърди полицията…
– Полицията ли? – попита разтревожено. – И теб ли разпитваха?
Явно не беше срещала стрина Кадифе, иначе моята оправна домашна помощница щеше да и разкаже всичко най-подробно.
– Не знаеше ли? – запитах с цялата си невинност. – Идваха сутринта.
– Тук? Да не се съмняват и в теб? – Мълчанието ми засили тревогата и.