Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Да не би пък да съм си го измислил? Да не съм съчинил в онези мрачни, лишени от логика часове сценарий, в който Нюзхет да е паднала жертва на възхищението ми към Завоевателя? Може да съм сметнал за прекалено убийството и, защото ме е изоставила и съм имал по-смислен повод? Добре, но защо главен комисар Невзат чоплеше същия въпрос?
„Дали госпожа Нюзхет не е установила връзка между «отцеубийството» и Завоевателя, господин Мющак? Връзка, която да подлуди от завист всичките ви колеги?“
Не зная, но ако аз съм убил Нюзхет, кой тогава е нападателят на Акън? Естествено ти… Ти си навсякъде и винаги… Кой го казва? Леля ми? „Разбира се, че си виновен, ако не беше блъснал Шазие, сиропът от вишни не би се излял върху любимите ми копринени дантели.“
Ококорени от страх очи, треперещи от страх ръце, дете, което панически опитва да се скрие под полите на майка си… И разочарованието в погледа на майка му…
„Защо блъсна Шазие, Мющак?“
Че де да знам. Може би защото бях дете? Не можеше ли да съм я блъснал, защото внезапно спря, докато се гонехме? А може само да съм искал да я докосна.
„И говори отгоре на всичкото. Ах, любимите ми дантели…“
Да, зацапването на избродираните с коприна паунови крила с вишнев сироп беше ужасно. Не зная защо бяха толкова важни тези дантелени плетки, останали от Бог знае коя прабаба, та да се накаже така жестоко невинното произшествие, произлязло от тичането на малко дете.
„Недейте, за Бога, съсипвате детето, наказанието не възпитава, а подчинява!“
Не, това не бяха думи на мама или на баба, а на Ницше… Да, онзи с рунтавите мустаци. Май и той е имал психически проблеми като мен. Не точно психически, а умствени. Като че ли е много различно… Но е неизбежно занимаващите се с психически проблеми да се натъкнат на умствените. Фройд, Цвайг, Ницше… Ето ти още един велик немски мислител… Дето си блъска ума, опитвайки се да преодолее страха… Страх ли? Да, страхът може да превърне човек в странно създание, но по-ужасно е да затвори духа му в стая с невидими стени… Какво по-страшно от окован дух? Ококорени от страх очи, треперещи от страх ръце, наранено от страха самочувствие, увредено от страха съзнание… Дете, странящо от улицата, живота и хората… Последната издънка на рода Серхазин – Мющак.
„Ето, заради това го обвинихте – говореше не баща ми, а непознат мъж с черна роба под уличната лампа. – И понеже сте страхливец… Нужни са ви качества, за да заслужите мястото си в обществото. Най-вече смелост. Колко жалко, че не я притежавате. Страхливците са виновни по презумпция. Те се правят, че не виждат реалността, вместо да се изправят насреща и. Опитват се да замажат станалото, сякаш не им е работа. Вие, ако не бяхте страхливец, не бихте заличили следите си на местопрестъплението, не бихте унищожили уликите и по-лошото – не бихте изхвърлили ножа в морето, да не говорим за сапуна. Онзи с миризма на виолетки… Дори да не сте убили Нюзхет Йозген, ще влезете в затвора, понеже сте страхливец.“
Прав беше онзи с черната роба, чието име не знаех. А и нямах намерение да му противореча; всички знаеха, че съм страхливец. Но можех да споря за влизането в затвора. Да, въпреки малодушието ми нямах намерение да вляза в затвора вместо някой друг. Това беше въпросът: кой е другият?
Сезгин… Колкото и да се напъвах, не можех да си представя порасналия Сезгин, когото познавах от къдрокосо дете с очи мъниста, като убиец. Сега той е в студената стая за наблюдение или разпит в полицията под стоватовата лампа… Какво ли разказва на Невзат? Защо не бях попитал главния комисар днес, при идването му в университета? Разбира се, Невзат щеше да изготви подробен доклад. Дори не пожела да присъствам на разговора му с Тахир Хакъ. Сигурно защото все още бях заподозрян №1. Ако се докажеше, че Сезгин не е убиецът… Значи, ако смъртта на Нюзхет е свързана с нападението срещу Акън, алчният и племенник спокойно щеше да се измъкне. И ако това се случи… Не, преди мен бяха Тахир Хакъ и групата му…
Ако не бях историк, а полицай, щях да се насоча направо към тях. Защото уликите, с които разполагам… Да, това беше проблемът. Аз разполагах с информация, която те нямаха.
„Вижте какво, господин комисар, ако убиецът не е Сезгин, то най-вероятно са професорът и тримата му студенти. Защото не са пожелали да се оклеветява славната ни история… Те всъщност не са лоши… И за да продължат традицията на романтичното описание на историята като Намък Кемал, се отнасят благосклонно към миналото ни, скривайки грешките и недостатъците с цел утвърждаване на националната ни самоличност, при нужда пренебрегват реалността, дори убивайки Нюзхет…“